Принцеса с часовников механизъм

изпрати рязко съобщение по вените й: „Ще умрем. Всички ще умрем". Защо

беше избрала това? Господи, какво беше направила? Вдигна глава и с

крайчеца на окото си зърна познатото проблясване на синьо и черно...

Уил? Синьото й напомни за нещо... за искри, издигащи се над пушека...

— Бриджет — каза тя. — Доведи Магнус.

Девойката поклати глава.

— Оставя ли ви, след пет минути ще сте мъртви — заяви тя и сякаш за

да илюстрира думите си, стовари оръжието си върху един връхлитащ

автоматон, сякаш цепеше подпалки. Създанието падна на две страни,

посечено през средата.

— Не разбираш — настоя Сесили. — Нуждаем се от Магнус...

— Ето ме.

И той наистина беше тук, появил се над момичето толкова внезапно и

безшумно, че тя едва успя да потисне един писък. Над яката му се бе

проточила дълга резка, не дълбока, но кървава. Очевидно кръвта на

магьосниците бе също така червена, както и тази на хората. Погледът му

попадна върху Хенри и по лицето му пробяга ужасна, бездънна скръб. Това

бе изражението на човек, който бе виждал смъртта стотици пъти, който бе

понесъл неизброими загуби и комуто сега предстоеше да понесе още една.

— Господи, той беше добър човек.

— Не — заяви Шарлот. — Казвам ви, че усетих пулса му... не говорете

за него сякаш вече е мъртъв...

Магнус коленичи и протегна ръка, за да докосне клепачите на Хенри.

Сесили се почуди дали възнамерява да каже ,,ave atque vale",

задължителните думи за сбогом на ловците на сенки, но той отдръпна

ръка и присви очи. Миг по-късно беше сложил пръсти върху врата на

Хенри. Промърмори нещо на език, който момичето не разбираше и като се

приближи още малко, улови брадичката на Хенри в длан.

— Слабо — рече той, по-скоро на себе си, — макар и бавно, сърцето му

наистина бие.

Шарлот си пое накъсано дъх.

— Казах ви.

Магьосникът я погледна.

— Така е. Съжалявам, че не обърнах внимание на думите ти. — Очите

му отново се спуснаха към Хенри. — А сега всички да замълчат.

Той вдигна ръката, която не бе притисната до гърлото на Хенри, и

щракна с пръсти. Начаса въздухът около тях стана плътен и разкривен

като старо стъкло. Над главите им се появи купол и обгърна Хенри,

Шарлот, Сесили и Магнус в блещукащ пашкул от тишина. През него Сесили

все още можеше да види стаята наоколо, биещите се автоматони, Бриджет,

която сееше смърт наляво и надясно със своя меч, целия изцапан с

черната течност. Вътре цареше тишина.

Тя погледна към Магнус.

— Направихте защитна стена.

— Точно така. — Вниманието му беше върху Хенри. — Много добре.

— Не можехте ли да издигнете такава около всички ни, така че да сме

предпазени?

Той поклати глава.

— Магията изисква енергия, малка моя. Мога да задържа една такава

защита за съвсем кратко, а когато тя се разпадне, те ще ни нападнат.

Приведе се напред, мълвейки нещо. От върховете на пръстите му

изскочиха сини искри, които като че ли потънаха в кожата на Хенри,

запалвайки огън във вените му — сякаш Магнус бе поднесъл клечка

кибрит към пътечка от барут, която тръгваше от дланите на Хенри и

продължаваше нагоре по ръцете, шията и лицето му. Шарлот, която

продължаваше да го държи, ахна ликуващо, когато мощен спазъм

разтърси тялото на съпруга й и главата му подскочи.

Очите на Хенри се отвориха. Бяха обагрени със същия син огън, който

гореше във вените му.

— Аз... — Гласът му беше хриплив. — Какво стана?

Шарлот избухна в сълзи.

— Хенри! О, скъпият ми Хенри!

Тя се вкопчи в него и започна да го целува трескаво, а той зарови

пръсти в косата й и я задържа така. Магнус и Сесили извърнаха поглед.

Когато Шарлот най-сетне го пусна, макар и все още да милваше косата

му и да му шепнеше тихичко, той се опита да седне... и рухна безсилно на

пода. Погледна към магьосника, който извърна очи, клепачите му бяха

натежали от изтощение и още нещо. Нещо, което накара сърцето на

Сесили да се свие.

— Хенри — каза Шарлот уплашено. — Много ли те боли? Можеш ли да

се изправиш?

— Почти не ме боли. Но не мога да стана. Изобщо не си усещам

краката.

Магнус все още се взираше в пода.

— Съжалявам — каза той. — Има неща, които магията не може да

направи; наранявания, срещу които дори тя е безсилна.

Мъчително бе да се види изражението на Шарлот.

— Хенри...

— Все още мога да направя Портал — прекъсна я той. От ъгълчето на

устните му се стече струйка кръв и той я избърса с ръкава си. — Можем да

избягаме от това място. Трябва да го направим. — Опита да се обърне и

цветът се отцеди от лицето му, което се разкриви в болезнена гримаса. —

Какво става?

— Превъзхождат ни числено — отвърна Сесили. — Всички се бият за

живота си...

— За живота си, но не и за да победят? — попита Хенри.

Магнус поклати глава.

— Не можем да победим. Безнадеждно е. Твърде много са.

— А Теса и Уил?

— Уил я намери — отговори Сесили. — Те са тук, в тази стая.

Хенри затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. Синият им

оттенък вече бе започнал да избледнява.

— Значи трябва да направим Портал. Но първо трябва да привлечем

вниманието на останалите... да ги отделим от автоматоните, така че да не

бъдем всмукани обратно в Института заедно с тях. Последното, от което се