Принцеса с часовников механизъм

помислил. — Тя се поколеба. — Даваш си сметка, естествено, че след

няколко години от мен ще се очаква да се омъжа и отново да оставя

родителите си.

— Но не и никога вече да не говориш с тях. Те са изгнаници, Сесили.

Останеш ли тук, ще бъдеш откъсната от тях.

— Казваш го така, сякаш искаш да ме убедиш да се прибера у дома.

— Казвам го, защото се боя, че ще го направиш. — Думите изскочиха

от устата му, преди да успее да ги спре, и не му оставаше друго, освен да я

погледне с пламнало от смущение лице.

Момичето направи крачка към него, вдигнала широко разтворените

си, сини очи към лицето му. Гейбриъл се зачуди кога точно бяха

престанали да му напомнят за очите на Уил — сега те бяха просто очите на

Сесили, с цвят, който той свързваше единствено и само с нея.

— Когато дойдох тук — започна тя, — мислех, че ловците на сенки са

чудовища. Вярвах, че трябва да спася брат си. Смятах, че ще се приберем

заедно у дома и родителите ми ще се гордеят с нас. Че отново ще бъдем

семейство. А после осъзнах... ти ми помогна да осъзная...

— Аз съм ти помогнал? Как?

— Баща ви не ви е дал никакъв избор. Настоявал е да бъдете това,

което той иска. И по този начин е разбил семейството ви. Ала моят баща...

той е предпочел да остави нефилимите и да се ожени за майка ми. Това е

бил неговият избор, така както да остане с нефилимите е изборът на Уил.

Да избереш любов или война — и двете са храбри решения, всяко — по

свой собствен начин. И смятам, че родителите ми няма да са против

избора на Уил. В края на краищата, най-важното за тях е той да е щастлив.

— А ти? — попита я Гейбриъл. Вече бяха толкова близо, че почти се

докосваха. — Ти също трябва да направиш своя избор — да останеш или

да си тръгнеш.

— Ще остана — заяви Сесили. — Избирам войната.

Младежът изпусна дъха, който дори не си бе дал сметка, че е

задържал.

— Ще се откажеш от дома си?

— Ветровита стара къща в Йоркшир? — каза девойката. — Та това тук

е Лондон.

— Ще се откажеш от онова, което познаваш?

— Познатото е скучно.

— Ще се откажеш от това да виждаш родителите си? В разрез със

Закона е...

По устните й пробяга мимолетна усмивка.

— Всички нарушават Закона.

— Сеси...

Гейбриъл прекоси малкото разстояние, което ги делеше, и ето че я

целуваше... в началото ръцете му я уловиха неловко за раменете,

плъзвайки се по коравата тафта на роклята й, но после той погали тила й и

зарови пръсти в копринено меката й коса. За миг Сесили застина от

учудване, а после сякаш се разтопи под допира му. Устните й се

разтвориха и той вкуси сладостта им. Когато тя най-сетне се отдръпна, на

младият мъж като че ли му се виеше малко свят.

— Сеси? — повтори той дрезгаво.

— Пет — каза тя. Устните и бузите й бяха зачервени, ала гласът й

беше спокоен.

— Пет? — повтори Гейбриъл недоумяващо.

— Оценката ми — обясни Сесили и му се усмихна. — Може би трябва

да поработиш над умението и техниката си, но несъмнено притежаваш

естествена дарба. Нуждаеш се от практика.

— И ти си готова да ме обучаваш?

— Бих се засегнала дълбоко, ако избереш някой друг за учител —

заяви тя и като се повдигна на пръсти, отново го целуна.

Когато Уил влезе в стаята на Теса, Софи стоеше до леглото й и

мълвеше тихи думи. Тя се обърна, когато вратата се затвори зад гърба му,

и той видя, че устните й са тревожно стиснати.

— Как е Теса? — попита младият мъж и мушна ръце дълбоко в

джобовете на панталона си. Мъчително бе да вижда любимата си в това

състояние, сякаш късче лед се бе забило под ребрата му и право в сърцето

му. Софи беше сплела на плитка дългата й кестенява коса, за да не се

оплита, докато главата й се мята неспокойно върху възглавницата.

Дишането й беше учестено, гърдите й се повдигаха и спускаха забързано,

виждаше се как очите й се движат под бледите клепачи. Уил се зачуди

дали сънува.

— Все така. — Софи се изправи изящно от стола до леглото и му го

отстъпи. — Отново вика в съня си.

— Кого? — попита Уил и начаса съжали, че го е сторил. Несъмнено

мотивите му вероятно бяха болезнено очевидни.

Тъмните лешникови очи на прислужницата се извърнаха от неговите.

— Брат си — отвърна тя. — Ако искате да останете насаме с

госпожица Грей за малко...

— Да, ако обичаш, Софи.

Девойката поспря до вратата.

— Господарю Уилям...

Уил, който току-що се бе настанил в стола до леглото, я погледна.

— Съжалявам, че през всички тези години мислех и говорех толкова

лоши неща за вас — рече младата жена. — Сега разбирам, че сте правели

единствено това, което всички се опитваме да правим. Най-доброто, на

което сме способни.

Той протегна ръка и я сложи върху тази на Теса, която подръпваше

неспокойно завивката.

— Благодаря ти — отвърна, неспособен да погледне Софи в очите.

Миг по-късно чу как вратата се затвори тихо зад него.

Погледът му се спря върху Теса. В момента тя бе притихнала,

ресниците й потрепваха. Под очите й имаше тъмни сенки, вените рисуваха

фина плетеница върху слепоочията и от вътрешната страна на китките й.

Когато си я спомнеше как лумва в страховито великолепие, му беше

трудно да повярва, че е толкова крехка, ала ето я сега пред него. Ръката й

беше топла в неговата, а когато я помилва с опакото на дланта си по

бузата, усети, че гори.