Принцеса с часовников механизъм

куха колона от блед мрамор, която бавно се пълнеше с човешка кръв.

— Ще бъда с тях дълго време. Може би завинаги. Не знам какво ще се

случи. Аз се предадох в техните ръце и сега съдбата ми е в тях.

— Ако можехме да те освободим...

— Тогава уин фенът, останал в тялото ми, отново ще се възпламени и

ще бъда както преди. Наркоман, който умира. Това е моят избор, Теса,

защото в противен случай ме очаква смърт. Знаеш, че е така. Не искам да

те напусна. Макар да знаех, че като се превърна в Мълчалив брат бих

могъл да спася живота си, аз се съпротивлявах, сякаш става въпрос за

затворническа присъда. Мълчаливите братя не могат да се женят. Не

могат да имат парабатаи. Могат да живеят единствено в Града на

тишината. Не се смеят. Нямат музика.

— О, Джем... — въздъхна Теса. — Мълчаливите братя може и да нямат

музика, но същото важи и за мъртвите. Ако това е единственият начин да

живееш, тогава душата ми се радва за теб, дори и ако сърцето ми скърби.

— Познавам те твърде добре, за да си помисля, че би изпитвала нещо

друго.

— А аз те познавам твърде добре, за да знам, че си съкрушен от

чувство за вина. Но защо? Не си сторил нищо погрешно.

Джем отпусна глава и като затвори очи, опря чело в колоната на

леглото.

— Ето защо не исках да идвам.

— Но аз не ти се сърдя...

— Не съм си и мислел, че ще ми се сърдиш — избухна той и усещането

бе като от трошенето на замръзнал водопад, освобождаващо мощна струя.

— Ние бяхме сгодени, Теса. Предложение за брак... обещание. Обет да

обичаш и да се грижиш за някого завинаги. Нямах намерение да наруша

клетвата си към теб. Но трябваше да избирам между това и смъртта. Исках

да почакам, да се оженя за теб и да живеем заедно дълги години, но не

беше възможно. Умирах твърде бързо. Бих се отказал от това — от всичко

това — само и само да бъда женен за теб поне за ден. Ден, който никога

нямаше да имам. Ти си напомняне... напомняне за всичко, което губя. За

живота, който няма да имам.

— Да се откажеш от живота си в замяна на един-едничък ден брак не

би си струвало — каза Теса. Сърцето й биеше с ритъм, който сякаш

говореше за ръцете на Уил около нея, устните му — впити в нейните, там,

в пещерата под Кадер Идрис. Не, тя не заслужаваше нежните признания на

Джем, разкаянието, копнежа му. — Джем, трябва да ти кажа нещо.

Той вдигна очи към нея, така красиви и необикновени сега, когато

насред сребърния им цвят се бяха появили черни пръски.

— Става дума за Уил. За Уил и мен.

— Той те обича — рече Джем. — Знам, че те обича. Говорихме за това,

преди да поеме след теб. — Въпреки че хладината се бе завърнала в гласа

му, той звучеше почти неестествено спокоен.

Теса беше слисана.

— Не знаех, че сте говорили за това. Уил не ми каза.

— Нито пък ти ми спомена за чувствата му, макар да си знаела за тях

от месеци. Всички си имаме тайни, които пазим, защото не искаме да

нараним онези, които ни обичат.

В гласа му имаше нотка на предупреждение... или пък тя си

внушаваше?

— Повече не искам да пазя тайни от теб — заяви Теса. — Мислех, че си

мъртъв. И двамата с Уил го мислехме. В Кадер Идрис...

— Обичала ли си ме? — прекъсна я той. Странен въпрос и все пак в

начина, по който той го зададе и зачака тихичко отговора й, не се

долавяше никаква умисъл или враждебност.

Теса го погледна и изведнъж сякаш чу думите на Улси, тихи като

прошепната молитва: „Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма

любов в живота. Ти си открила две". За миг тя остави настрана своето

признание.

— Да. Обичах те. Все още те обичам. Обичам и Уил. Не мога да го

обясня. Не го знаех, когато приех да се омъжа за теб. Обичах те тогава,

обичам те и сега и никога не съм те обичала по-малко заради това, че

обичам и него. Звучи безумно, но ако някой е в състояние да разбере...

— Наистина разбирам — рече Джем. — Не е нужно да ми казваш

повече за теб и Уил. Нищо, което сте направили, не би могло да убие

любовта ми към вас. Той е част от мен, собствената ми душа, и ако не мога

да имам сърцето ти, няма друг, на когото повече бих искал да се падне

честта да го притежава, отколкото нему. А когато аз си отида, ти трябва да

му помогнеш. На него ще... ще му бъде тежко.

Теса се взря изпитателно в лицето на Джем. Кръвта се беше отцедила

от бузите му и той беше блед, но овладян. Решително стиснатата му

челюст казваше всичко, което тя трябваше да знае: „Не ми разказвай

повече. Не искам да знам".

Някои тайни, помисли си тя, е по-добре да бъдат споделени, но има и

такива, които трябва да останат да тежат на плещите единствено на онзи,

който ги знае, за да не причинят болка другиму. Именно затова не беше

признала на Уил, че го обича, когато нямаше какво да направят.

Тя преглътна думите, които беше възнамерявала да изрече, и вместо

това каза:

— Не знам как ще се справя без теб.

— И аз се питам същото. Не искам да си тръгна и да те оставя. Не мога

да го направя. Но остана ли тук, ще умра.

— Не. Не бива да оставаш. Няма да останеш. Джем, обещай ми, че ще си

тръгнеш. Върви, стани Мълчалив брат и живей. Бих ти казала, че те мразя,