Принцеса с часовников механизъм

приседнали на пода пред огъня в същата тази стая, едното — с

гарвановочерна коса, а другото — с коса като сняг. Учеше Джем да играе

на карти с едно тесте, което беше задигнал от гостната.

В един момент, сърдит, че все губи, беше запратил картите в огъня и с

огромен интерес бе гледал как пламъците пробиват дупки в лъскавата

бяла хартия и ги изгарят една по една. Джем се беше разсмял:

— Не можеш да победиш така.

— Понякога това е единственият начин да победиш — отвърнал бе

той. — Да изгориш всичко.

Отиде да си вземе ножовете. „ Да изгориш всичко.“ Все още цялото тяло

го болеше. Докато издърпваше остриетата от стената, забеляза, че

въпреки иратцетата, по ръцете му има зеленикави синини, както и белези

от битката в Кадер Идрис, които щеше да носи завинаги. Спомни си как се

бие рамо до рамо с Джем. Тогава май не го беше оценил както трябва.

Последният, най-последният път.

Като ехо в отговор на мислите му, в този миг на прага падна сянка.

Уил вдигна очи... и едва не изпусна ножа, който държеше.

— Джем? Ти ли си, Джеймс?

— Че кой друг? — Гласът на Джем. Той пристъпи в стаята и Уил видя,

че качулката на пергаментовите му одежди бе свалена, погледът —

прикован в неговия. Лицето, очите, всичко му бе така познато. Ала преди

винаги бе усещал Джем, долавял бе приближаването, присъствието му.

Това, че появата му го беше изненадала, бе остро напомняне за промяната,

настъпила в неговия парабатай.

„Вече не сте парабатай", обади се тъничко гласче в ума му.

Джем влезе в стаята с безшумната стъпка на Мълчаливите братя и

затвори вратата зад себе си. Уил не помръдна от мястото си. Не беше

сигурен, че е в състояние. Да види Джем в Кадер Идрис беше стрес,

преминал през тялото му като ужасяващ и прекрасен пламък — Джем бе

жив, но се беше променил — живееше, но бе изгубен за тях.

— Ама... — каза Уил, — нали си тук, за да се видиш с Теса.

Джем го погледна спокойно. Очите му бяха сиво-черни, като шистова

плоча, изпъстрена с обсидианови жилки.

— Наистина ли си помисли, че няма да се възползвам от

възможността, от всяка удала ми се възможност, да видя и теб?

— Не знаех какво да мисля. Ти си тръгна след битката, без да се

сбогуваш.

Джем направи няколко крачки навътре и Уил усети напрежение в

гръбнака си. Имаше нещо странно, нещо дълбоко различно в начина, по

който приятелят му се движеше сега. Това не беше изяществото на ловеца

на сенки, на което Уил в продължение на години се бе учил да подражава,

а нещо различно, непознато и ново.

Джем вероятно бе забелязал нещо в изражението му, защото спря.

— Как бих могъл да се сбогувам с теб? — попита той.

Ножът се изплъзна от ръката на Уил и се заби с острието надолу в

дървения под.

— Както го правят ловците на сенки. Ave atque vale. „Здравей и сбогом

навеки, братко мой."

— Ала това са думи за смърт. Катул ги е изрекъл над гроба на брат си,

нали така? Multas per gentes et multa per aequora vectus advenio has miseras,

frater, ad inferias...

Уил знаеше думите. „През много морета преминал, братко мой, аз

идвам на твоя печален гроб, за да поднеса този последен дар на мъртвите.

Последен поздрав и навеки сбогом, братко мой." Той зяпна.

— Научил си стихотворението... на латински? Но нали открай време

ти беше този, който помни музика, не думи... — Не довърши и се засмя. —

Няма значение. Ритуалите на Братството сигурно са променили това. —

Завъртя се и направи няколко крачки към дъното на стаята, след което

рязко се обърна към Джем. — Цигулката ти е в музикалната стая. Мислех,

че ще я вземеш със себе си... толкова много я обичаше.

— В Града на тишината не можем да вземем нищо със себе си, освен

телата и умовете си — отвърна Джем. — Оставих цигулката си тук, за да

може някой друг ловец на сенки да свири на нея след време.

— Значи не е било заради мен.

— За мен би било чест, ако я вземеш и се грижиш за нея. Но за теб

оставих и нещо друго. В стаята си ще откриеш кутията ми за уин фен.

Помислих си, че може би ще я искаш.

— Струва ми се жесток подарък. Никога да не забравя... — „Какво те

отне от мен. Какво ти причини толкова страдания. Какво търсех и не

откривах. Как се провалих и не можах да те спася."

— Уил, не. — Както винаги, Джем го бе разбрал, без да са нужни

обяснения. — Тя невинаги е била кутията, в която държах лекарството си.

Някога беше на майка ми. Куан Ин е богинята, изобразена отпред. Твърди

се, че когато умряла и стигнала пред райските двери, поспряла и чула

плача, долитащ от света на хората. Така и не могла да го напусне —

останала тук долу, за да помага на смъртните, когато не могат да си

помогнат сами. Тя е утешителната на всички страдащи сърца.

— Една кутия не може да ме утеши.

— Промяната не е загуба, Уил. Невинаги.