Принцеса с часовников механизъм

Уил зарови пръсти във влажната си коса.

— О, да — горчиво каза той. — Може би в някой друг живот — след

този, когато прекосим реката, или се завъртим на Колелото на живота,

или каквито и красиви думи да използваш, за да опишеш напускането на

този свят — тогава отново ще открия своя приятел, своя парабатай. Ала аз

те изгубих сега... сега, когато се нуждая от теб повече от всякога!

Джем беше прекосил стаята — сякаш мимолетно потрепване на сянка,

с изяществото на Мълчаливите братя, въплътено в тялото му — и сега

стоеше пред огъня. Пламъците осветяваха лицето му и Уил видя, че нещо

сякаш грее в него, някаква светлина, която я нямаше досега. Джем и преди

грееше — с буен живот и безкрайна доброта, ала това бе нещо различно.

Сега светлината в него сякаш гореше — далечна и самотна, като

светлината на звезда.

— Нямаш нужда от мен, Уил.

Уил сведе поглед надолу, към ножа в краката си и си спомни онзи,

който бе забил в корените на дървото край пътя между Шрусбъри и

Уелшпул, острието — обагрено с неговата кръв и тази на Джем.

— През целия ми живот, откакто дойдох в Института, ти беше

огледалото на моята душа. У теб виждах доброто в себе си. Единствено в

твоите очи откривах благословия. Кой ще ме гледа по същия начин, когато

ти си отидеш?

Думите му бяха последвани от мълчание. Джем стоеше неподвижен

като статуя. Уил потърси с поглед парабатайската му руна и откри, че

също като неговата, и тази на Джем бе избледняла.

Най-сетне приятелят му проговори. Хладната дистанцираност си беше

отишла от гласа му и Уил си пое рязко дъх, припомняйки си колко много

му бе повлиял този глас, докато израстваше, неотменната му доброта

беше като фар, грейнал в мрака около него.

— Имай вяра в себе си. Сам можеш да бъдеш своето огледало.

— А ако не мога? — прошепна Уил. — Дори не знам как да бъда ловец

на сенки без теб. Никога не съм се бил, без ти да си до мен.

Джем пристъпи напред и този път той не се отдръпна. Приближи се

толкова, че би могъл да го докосне и Уил някак разсеяно си помисли, че

никога не се бе намирал така близо до един Мълчалив брат, че одеждата

му с цвят на пергамент беше изтъкана от особена, корава, бледа материя,

наподобяваща дървесна кора, и че от кожата му сякаш се излъчваше хлад,

като от камък в горещ ден.

Джем се пресегна и повдигна брадичката му, принуждавайки го да

срещне погледа му. Допирът му беше студен.

Уил прехапа устни. Това навярно бе последният път, в който

приятелят му го докосваше в стария си облик. Спомените го прерязаха

като нож — за всички онези пъти през годините, в които Джем го бе

потупвал лекичко по рамото; в които му бе протягал ръка, за да му

помогне да се изправи, когато той паднеше; в които го бе удържал, когато

той побеснееше; неговите собствени ръце върху слабичките рамене на

Джем, разтърсвани от кашлица, от която ризата на Уил поаленяваше от

кръв.

— Чуй ме. Аз си тръгвам, но не от този свят. Не те напускам завинаги,

Уил. Когато се биеш, аз все още ще бъда до теб. Когато бродиш по света, аз

ще бъда светлината до теб, стабилната почва под краката ти, силата, която

движи меча в ръката ти. Свързва ни много повече от клетвата. Знаците не

промениха това, не го промени и клетвата. Тя просто изрази в думи нещо,

което вече съществуваше.

— А ти? — рече Уил. — Кажи ми какво мога да сторя, защото ти си

моят парабатай и не искам да отидеш в сенките на Града на тишината сам.

— Нямам избор. Ала ако има нещо, което бих могъл да поискам от теб,

то е да бъдеш щастлив. Да имаш семейство и да остарееш с онези, които те

обичат. И ако искаш да се ожениш за Теса, не допускай спомена за мен да

ви раздели.

— Тя може и да не ме иска — подхвърли Уил.

По устните на Джем пробяга мимолетна усмивка и за миг те отново

бяха предишните приятели. Уил виждаше Джем, но виждаше и през него, в

миналото им. Спомни си как тичат заедно из тъмните улици на Лондон,

как прескачат от покрив на покрив, а серафимските ками проблясват в

ръцете им; часовете, прекарани в тренировъчната зала; как се бутат един

друг в калните локви; как замерят Джесамин със снежни топки иззад

леденото укрепление, което си бяха издигнали в двора на Института; как

спят като две кутрета на килимчето пред камината.

„Ave atque vale", помисли си Уил. „Здравей и сбогом." Преди не се бе

замислял особено върху думите, върху това защо бяха не просто

сбогуване, но и поздрав. Всяка среща води до раздяла и винаги щеше да

бъде така, докато светът е смъртен. Във всяка среща има частица от

скръбта на раздялата, но и във всяка раздяла се съдържа мъничко от

радостта на срещата.

Той никога нямаше да забрави радостта.

— Говорехме за това как да се сбогуваме — каза Джем. — Когато

Джонатан се сбогува с Давид, му казва: „Иди с мир, както се заклехме ние

двамата, като казахме: Господ да бъде между мене и тебе до века".* Те

никога повече не се срещнали, но не се забравили. Така ще бъде и с нас.

Когато се превърна в брат Закарая, вече няма да виждам с очите на хората,

но част от мен все още ще бъде онзи Джем, когото ти познаваше, и ще те

виждам с очите на сърцето.