Принцеса с часовников механизъм

ръкавици. — Всъщност напускам и Лондон.

— Напускаш Лондон? — слиса се младият мъж. — Не говориш

сериозно!

— И защо не? — Магьосникът бръсна с пръст една нахална снежинка.

Тя проблесна със синя светлина и изчезна. — Аз не съм лондончанин, Уил.

Останах при Улси за известно време, но неговият дом не е и мой, а със Скот

доста бързо си омръзваме един на друг.

— Къде ще отидеш?

— Ню Йорк. Новия Свят! Нов живот, нов континент. — Магнус вдигна

ръце. — Може би дори ще взема котарака ти със себе си. Шарлот казва, че

откакто Джем си е тръгнал, сякаш скърби за него.

— Хапе всички. На драго сърце ще ти го отстъпим. Смяташ ли, че Ню

Йорк ще му хареса?

— Кой знае? Ще го открием заедно. Неочакваното е това, което ми

пречи да изпадна в застой.

— Онези от нас, които не живеят вечно, навярно не обичаме

промяната така, както онези, които са безсмъртни. Уморих се да губя хора

— рече Уил.

— Аз също — отвърна Магнус. — Но онова, което ти казах по-рано, си

остава вярно — човек се научава да живее с нетърпимото.

— Чувал съм, че хора, изгубили ръка или крак, изпитват фантомна

болка в отдавна липсващите си крайници — каза Уил. — И с мен е същото

понякога. Струва ми се, че Джем е тук, макар да не е вярно, и сякаш част от

тялото ми я няма.

— Само че не е така. Той не е мъртъв, Уил. Жив е, защото ти го остави

да си отиде. Ако го беше поискал от него, Джем би останал заради теб и би

умрял, но ти го обичаше достатъчно, за да предпочетеш приятелят ти да

живее, дори и далеч от очите ти. И това повече от всичко друго доказва, че

ти не си Сидни Картън, Уил, че твоята обич не е от онези, които могат да

намерят израз единствено в унищожението. Именно това видях у теб от

самото начало и заради него исках да ти помогна. Ти не си от онези, които

се отчайват. Че притежаваш безкрайна способност за щастие. — Магнус

сложи облечената си в ръкавица ръка под брадичката на младежа и

повдигна лицето му. Нямаше много хора, които, за да погледне в очите, на

Уил му се налагаше да вдигне глава, ала господин Бейн беше един от тях.

— Ярка звезда — рече магьосникът и очите му бяха замислени, сякаш си

спомняше нещо или някого. — Вие, смъртните, горите толкова ярко, а ти,

Уил — по-ярко от повечето. Никога няма да те забравя.

— Нито аз — теб — отвърна младият мъж. — Дължа ти толкова

много. Ти развали проклятието ми.

— Ти не беше прокълнат.

— Напротив, бях. Благодаря ти, Магнус, за всичко, което направи за

мен. Ако досега не съм го казвал, нека го кажа сега. Благодаря ти.

Магьосникът отпусна ръка.

— Не мисля, че някой ловец на сенки ми е благодарил някога.

Уил се усмихна криво.

— На твое място не бих свиквал с това. Ние не сме от най-

благодарните.

— Не — засмя се Магнус. — Няма да свикна. — Блестящите му

котешки очи се присвиха. — Вярвам, че те оставям в добри ръце, Уил

Херондейл.

— Имаш предвид Теса.

— Да, имам предвид Теса. Или ще отречеш, че сърцето ти й

принадлежи? — Магьосникът вече бе започнал да слиза по стъпалата, но

поспря и погледна назад към ловеца на сенки.

— Така е. Но тя ще се натъжи, че си си тръгнал, без да се сбогуваш с

нея.

— О! — възкликна Магнус и достигнал най-долното стъпало, отново

се обърна. — Не мисля, че ще е необходимо. Кажи й, че отново ще се видим.

Уил кимна, а магьосникът пъхна ръце в джобовете на палтото си и

тръгна към портата на Института. Младият мъж проследи с поглед

отдалечаващата се фигура, докато не се изгуби в белотата на падащия

сняг.

Теса се бе измъкнала от балната зала, без никой да я забележи. Дори

Шарлот, която обикновено беше толкова наблюдателна, днес беше

позволила на вниманието си да се разсее — седнала до Хенри в стола му с

колела, сложила ръка в неговата, тя се усмихваше на лудориите на

музикантите.

На Теса не й отне много време, за да намери Уил. Беше се досетила

къде може да е и се оказа права — застанал на стъпалата пред Института,

без палто и шапка, а снегът се сипеше по главата и раменете му. Целият

двор беше покрит с тънка бяла пелена, сякаш пудра захар бе поръсила

редицата карети, които чакаха там, черната желязна порта, каменните

плочи, където беше умряла Джесамин. Любимият й се взираше

съсредоточено напред, сякаш се опитваше да различи нещо през падащите

снежинки.

— Уил — повика го Теса и той се обърна, за да я погледне. Беше си

взела копринен шал, ала нищо по-дебело и сега усещаше хапещия допир

на снежинките по голата кожа на врата и раменете си.

— Трябваше да бъда по-любезен с Елиас Карстерс — рече Уил в

отговор. Бе вдигнал поглед към небето, където бледият сърп на луната ту

се показваше, ту изчезваше между гъстите валма от облаци и мъгла. Бели

снежинки се смесваха с черната му коса. Устните и бузите му бяха

почервенели от студа и той изглеждаше по-красив от всякога. — Вместо

това се държах както... както преди.

Теса знаеше какво има предвид. За Уил съществуваше само едно

преди и след.

— Позволено ти е да избухнеш от време на време — успокои го

девойката. — И преди съм ти казвала — не искам да бъдеш съвършен.

Искам да бъдеш Уил.

— Който никога няма да бъде съвършен.

— Да си съвършен е скучно — заяви тя и слезе до последното стъпало,

за да застане до него. — Вътре играят на „довърши цитата от