Принцеса с часовников механизъм

„Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота.

Ти си открила две."

И ето че краката й се движеха, почти от само себе си. Тя се втурна в

тълпата и се запровира между хората, като се извиняваше, останала без

дъх, когато за малко не се спънеше в нечии крака или пък удареше някого

с лакът. Не я беше грижа обаче. Тичаше с всички сили по моста, спирайки

рязко едва когато стигна до края му, там, където тесни каменни стъпала

се спускаха към водите на Темза.

Вземаше ги по две наведнъж, като едва не се подхлъзна на влажните

камъни. В подножието им имаше малък бетонен пристан, обграден от

железен парапет. Реката беше пълноводна и се плискаше в пролуките

между метала, изпълвайки мястото с мирис на тиня и речна вода.

Джем стоеше до перилата, загледан във водата. Беше мушнал ръце

дълбоко в джобовете си, раменете му бяха прегърбени, сякаш за да се

предпази от силен вятър. Взираше се напред почти невиждащо и така

съсредоточено, че явно не я чу да се приближава зад него. Тя го улови за

ръкава и го обърна към себе си.

— Какво? — рече задъхано. — Какво се опитваше да ме попиташ,

Джем?

Очите му се разшириха. Бузите му бяха пламнали, дали от тичането

или от студа, Теса не бе сигурна. Гледаше я, сякаш тя бе някакво странно

растение, избуяло най-неочаквано пред него.

— Теса... последвала си ме?

— Разбира се, че те последвах. Ти избяга по средата на изречението!

— Не беше кой знае колко добро изречение. — Той сведе очи към

земята, а когато отново ги вдигна към нея, една усмивка, така позната,

както и собствените й спомени, подръпваше крайчеца на устата му. И

тогава той се завърна, един изгубен, но не и забравен спомен — усмивката

на Джем открай време беше като лъчите на слънцето. — Никога не съм

бил онзи, който го биваше с думите. Ако цигулката ми беше у мен, бих

могъл да ти изсвиря онова, което исках да кажа.

— Опитай.

— Аз... дори не съм сигурен дали ще мога... Бях си подготвил шест-

седем речи и май ги прехвърлях всичките.

Ръцете му бяха натъпкани дълбоко в джобовете на дънките. Теса се

протегна и нежно го улови за китките.

— Е, мен ме бива с думите — рече тя. — Нека тогава аз те попитам.

Той извади ръце от джобовете си и я остави да обвие пръсти около

китките му. Останаха така, Джем — загледан в нея изпод тъмната си коса,

която речният вятър бе разпилял по лицето му. В нея все още имаше една-

единствена сребърна нишка, която изпъкваше ярко сред черните кичури.

— Попита ме дали съм обичала друг, освен Уил — каза Теса. —

Отговорът е „да". Обичах теб. Винаги съм те обичала и винаги ще те

обичам.

Чу как той си пое рязко дъх. Виждаше как пулсът му тупти под

бледата кожа на врата му, по която все още личаха избеляващите руни на

Братята.

— Казват, че не можеш да обичаш двама души едновременно с

еднаква сила — продължи Теса. — И навярно за другите е така. Ала ти и

Уил... вие не сте като някой друг — двама души, които биха ревнували

един от друг или биха решили, че любовта ми към единия намалява тази

към другия. Вие сляхте душите си, когато бяхте още деца. Не бих могла да

обичам Уил толкова силно, ако не обичах и теб. И не бих могла да те

обичам така, както те обичам, ако не бях обичала Уил, както го обичах.

Пръстите й обвиваха нежно китките му, точно под ръба на ръкавите.

Да го докосва така... беше странно, но едновременно с това я изпълваше

желание да го докосва още. Почти бе забравила колко много й липсва

допирът на някого, когото обича.

Заповяда си да го пусне и пъхна ръка под яката на ризата си.

Внимателно улови верижката около врата си и я повдигна, за да може той

да види какво се поклаща на нея — нефритения медальон, който й беше

подарил преди толкова много време.

„Когато двама души слеят душите си в едно, заедно те могат да

разтрошат дори желязото и бетона."

— Помниш ли, че ми го остави? Никога не съм го сваляла.

Джем затвори очи. Ресниците му почиваха върху бузите му, дълги и

фини.

— През всичките тези години... — прошепна той и звукът, изтръгнал

се от гърлото му, не беше гласът на момчето, което той бе някога, но тя все

още го обичаше. — Носила си го през всички тези години? Нямах

представа.

— Струваше ми се, че това би било товар за теб, докато беше

Мълчалив брат. Боях се да не си помислиш, че след като го нося, очаквам

нещо от теб. Нещо, което не можеш да ми дадеш.

Дълго време той не каза нищо. Теса чуваше тихия плисък на реката и

далечния шум на трафика. Струваше й се, че може да чуе как облаците се

движат по небето. Всеки нерв в тялото й крещеше, умоляваше го да каже

нещо, но тя чакаше, докато израженията се сменяха по лицето му, преди

най-сетне да проговори:

— Да бъдеш Мълчалив брат е като да виждаш всичко и едновременно

с това — нищо. Виждах голямата карта на живота, разстлана пред себе си.

Виждах теченията на света. И човешкият живот започна да ми прилича на

театрално представление, което наблюдавах отстрани. Когато свалиха

руните от мен, когато махнаха мантията на Братята от плещите ми, сякаш