Принцеса с часовников механизъм

Града на тишината. Уил бе отказал да приеме тя да бъде извършена от

друг, освен Джем. Свири и за това как бе закрил лицето си с ръце и се бе

извърнал, когато бе научил, че името на детето е Джеймс.

Свири за любов и загуба, и години на мълчание, неизказани думи и

неизречени клетви, и разстоянието между неговото сърце и техните. Най-

сетне свърши и прибра цигулката в калъфа й. Очите на Уил бяха

затворени, ала тези на Теса бяха пълни със сълзи. Джем остави лъка и се

приближи до леглото, отмятайки качулката си, така че тя видя

затворените му очи и белязаното лице. А после бе приседнал на леглото

до тях, уловил ръката на Уил, онази, която Теса не държеше, и гласът му се

бе разнесъл в умовете на двамата.

— Вземам ръката ти, братко, за да си отидеш в мир.

Уил бе отворил сините си очи, които не бяха изгубили цвета си през

годините, погледнал бе към Джем, а после към Теса, усмихнал се бе и бе

издъхнал, с глава върху рамото на съпругата си и ръка в тази на верния си

приятел.

Болката от спомена за смъртта му никога не я бе напуснала. След като

той си отиде, Теса бе избягала. Децата й бяха пораснали, самите те бяха

станали родители; казваше си, че не се нуждаят от нея и потулваше

дълбоко в ума си мисълта, която я преследваше: че не може да понесе да

остане и да ги гледа как стават по-стари от нея. Едно бе да надживее

съпруга си. Да преживее смъртта на децата си... не, не беше в състояние да

остане и да го види. То щеше да се случи, трябваше да се случи, но тя

нямаше да бъде там.

Пък и нали Уил я беше помолил да направи нещо.

Пътят, отвеждащ от Шрусбъри до Уелшпул вече не беше същият, като

онзи, по който той бе препускал като луд в отчаяния си, необмислен опит

да я спаси от Мортмейн. Беше й оставил инструкции, подробности,

описания на градове и на един листат дъб. Теса на няколко пъти бе

минала нагоре-надолу по пътя в своя „Морис Майнър", преди да го открие

— дървото, което бе точно такова, каквото той го беше нарисувал в

дневника, който й беше дал, с леко трепереща ръка, ала ясна памет.

Камата си беше там, между корените, които бяха израсли около

дръжката. Беше се наложило да отреже някои от тях и да копае в пръстта

и камъните с малката си лопатка, преди да успее да го освободи —

оръжието на Джем, сега потъмняло от времето.

Беше го занесла на срещата им на моста тази година. Беше 1937

година и „Лондонският блиц"* все още не бе дошъл, за да сравни със

земята сградите край катедралата „Сейнт Пол", да посипе огън и жупел от

небето и да опожари стените на града, който Теса обичаше. И все пак, над

света вече беше надвиснала сянка, подозрение за приближаващия мрак.

* Продължителни стратегически бомбардировки над Великобритания,

които Луфтвафе, германските военновъздушни сили извършват в

началото на Втората световна война — Бел. Прев.

— Избиват се едни други, отново и отново, а ние не можем да

направим нищо — казала бе Теса, облегнала длани върху изтърканите

камъни на парапета.

Мислеше си за Великата война*, за безсмисленото прахосване на

живот. Не беше една от войните на ловците на сенки, но демоните се

раждаха от кръв и войни, а нефилимите отговаряха за това да не позволят

на демоните да посеят още по-голяма разруха на земята.

* Така са наричали Първата световна война, преди избухването на

Втората световна — Бел. Прев.

— Не можем да ги спасим от самите тях — отвърнал бе Джем.

Качулката му беше вдигната, ала силният вятър бе отметнал ръба й,

разкривайки крайчеца на белязаната му буза.

— Наближава нещо. Ужас, който Мортмейн само би могъл да си

представи. Усещам го в костите си.

— Никой не може да прочисти света от цялото зло, Теса.

А когато тя извади от джоба на палтото си камата, увита в коприна,

макар и все още изцапана с пръст и кръвта на Уил, и му я подаде, той

наведе глава и я притисна до себе си, привел рамене, сякаш за да защити

раната, която някой му бе нанесъл право в сърцето.

— Уил искаше да я видиш — рече Теса. — Знам, че не можеш да я

вземеш.

— Задръж я вместо мен. Може би някога ще дойде ден.

Теса не го попита какво има предвид, но задържа камата. Носеше я със

себе си, докато прекосяваше Ламанша, напускайки Англия, а белите скали

на Доувър се изгубваха в далечината. В Париж намери Магнус, който

живееше в една мансарда и рисуваше, занимание, за което нямаше

абсолютно никаква дарба. Беше я оставил да се наспи на един дюшек до

прозореца, а когато тя се събуди, викайки името на Уил, дойде, миришещ

на терпентин, и я прегърна.

— С първия винаги е най-трудно — каза магьосникът.

— Първия?

— Когато за първи път изгубиш някого, когото обичаш. След това

става по-лесно.

Когато войната пристигна в Париж, те отидоха в Ню Йорк и Магнус