Принцеса с часовников механизъм

Мина през сърцето ми. Усещам го.

— Едно иратце... — Уил трескаво зарови в колана си за стилито.

— Никакво иратце не може да ми помогне вече. — Гласът й беше

сигурен.

— Тогава Мълчаливите братя...

— Дори тяхната сила не е в състояние да ме спаси. Пък и не бих

понесла отново да ме докоснат. По-скоро бих умряла. Умирам и се радвам,

че е така.

Уил я погледна поразен. Спомняше си как Джеси беше пристигнала в

Института, четиринайсетгодишна и проклета като разгневена котка с

извадени нокти. Той никога не се беше държал мило с нея, нито пък тя с

него — всъщност никога не се бе държал мило с когото и да било, освен

Джем — но тази девойка му беше спестила усилието да съжалява за

поведението си. Въпреки това й се беше възхищавал по един особен

начин, бе във възторг от жарта на нейната омраза и силата на волята й.

— Джеси... — Той сложи ръка на бузата й, непохватно избърсвайки

кръвта.

— Няма нужда. — Тя отново се закашля. — Да бъдеш мил с мен, имам

предвид. Знам, че ме мразиш.

— Не е вярно.

— Нито веднъж не ме посети в Града на тишината. Другите дойдоха.

Теса и Джем, Хенри и Шарлот. Но не и ти. Ти не си от онези, които

прощават, Уил.

— Така е, не съм. — Каза го, защото беше вярно и защото част от

причината никога да не бе харесвал Джесамин беше, че в някои

отношения тя му приличаше на самия него. — Джем е онзи, който умее да

прощава.

— И все пак винаги съм харесвала теб повече. — Очите й обходиха

замислено лицето му. — О, не, не така. Не си мисли глупости. Просто

разбирах защо ненавиждаше сам себе си. Джем винаги беше готов да ми

даде втори шанс, също както и Шарлот. Но аз не се нуждая от даровете на

великодушните сърца. Искам да ме виждат такава, каквато съм в

действителност. И понеже ти не ме съжаляваш, знам, че ако те помоля за

нещо, ще го направиш.

Тя си пое накъсано дъх. Около устата й имаше кървави мехурчета. Уил

знаеше какво означава това — дробовете й или бяха пронизани, или се

стопяваха, разяждани от нещо, защото тя се давеше в собствената си кръв.

— Какво е то? — попита той настойчиво. — Какво искаш да направя?

— Погрижи се за тях — прошепна тя. — Бебето Джеси и останалите.

Отне му миг, преди да осъзнае, че говори за куклите си. Мили боже.

— Няма да допусна да унищожат никоя от вещите ти, Джесамин.

Бледа усмивка пробяга по лицето й.

— Помислих си, че... не биха искали нищо, което да им напомня за мен.

— Никой тук не те мрази, Джесамин. Какъвто и свят да ни очаква след

този, не преминавай в него, въобразявайки си, че те мразим.

— Така ли? — Клепачите й бяха започнали да натежават. — Но със

сигурност бихте ме харесвали повече, ако ви бях казала къде се намира

Мортмейн. Тогава може би нямаше да изгубя обичта ви.

— Кажи ми сега — подтикна я Уил. — Кажи ми, ако си в състояние, и

си върни тази любов...

— Идрис — прошепна тя.

— Джесамин, знаем, че това не е вярно...

Очите й се отвориха. Бялата им част сега имаше ален оттенък, като

вода, в която имаше кръв.

— Ти... — започна момичето — ти най-добре от всички би могъл да

разбереш. — Пръстите й се свиха конвулсивно, стискайки още по-здраво

ревера му. — Ти си ужасен уелсец — хрипливо каза тя. Гърдите й се

повдигнаха рязко за последен път и това бе всичко. Джесамин беше

мъртва.

Очите й бяха отворени, приковани в лицето на Уил. Той ги докосна

лекичко и затвори клепачите й, оставяйки два кървави отпечатъка от

палеца и показалеца си.

— Ave atque vale, Джесамин Лавлис.

— Не!

Беше Шарлот. Уил вдигна замъглен от ужаса поглед и видя, че

останалите се бяха събрали около него: Шарлот —отпусната безсилно в

прегръдките на Хенри; Сесили — с широко отворени очи и Бриджет — с

напълно безизразно лице и две изцапани с мазна черна течност остриета в

ръце. Зад тях, напълно пребледнял, Гидеон бе приседнал на стъпалата на

Института с брат си и Софи от двете му страни. Облягаше се назад и беше

свалил връхната си дреха. Единият му крак беше превързан с парче плат, а

Гейбриъл рисуваше на ръката му нещо, което най-вероятно беше целебна

руна.

Хенри зарови лице в шията на Шарлот, шепнейки нещо успокояващо,

докато по лицето на съпругата му се стичаха сълзи. Уил погледна първо

към тях, а после към сестра си.

— А Джем? — попита ги той.

— Тръгна след Теса — отвърна Сесили, която се взираше в Джесамин

със смесица от съжаление и ужас.

Бяла светлина лумна пред очите на Уил.

— Тръгна след Теса? Какво искаш да кажеш?

— Един... един от автоматоните я залови и я хвърли в каретата им —

запъна се Сесили при свирепия му тон. — Нямаше как да ги последваме.

Създанията ни препречваха пътя. А после Джем изхвърча през портата.

Предположих...

Уил си даде сметка, че пръстите му несъзнателно се бяха вкопчили в

ръцете на Джесамин, оставяйки сиво-синкави петна върху кожата й. —

Някой да вземе Джесамин — дрезгаво заповяда той. — Трябва да тръгна

след тях.

— Уил, не... — започна Шарлот.

— Шарлот — името й сякаш раздра гърлото му, — трябва да отида...

Разнесе се дрънчене — звукът от затварянето на портата на

Института. Уил вдигна рязко глава... и видя Джем.

Портата току-що се беше затръшнала зад него и той идваше към тях.