Принцеса с часовников механизъм

Теса вървеше от часове и тънките й обувки се бяха прокъсали от острите скали по брега. В началото почти беше тичала, ала студът и умората бяха започнали да я надвиват и сега куцукаше бавно, макар и решително, следвайки течението на реката. Подгизналите поли на роклята й я теглеха надолу, като котва, която се опитваше да я завлече на дъното на някакво ужасно море.

Беше изминала мили, без да зърне и следа от човешко присъствие, и вече бе започнала да се отчайва, когато пред нея изникна просека. Беше започнало да ръми, но дори през ситния дъждец Теса различи очертанията на ниска каменна постройка. Когато се приближи още малко, видя, че това е малка къщурка със сламен покрив и обрасла пътечка, отвеждаща до входната врата.

Ускори крачка при мисълта за добросърдечния фермер и жена му, като онези в книгите, които биха приели едно младо момиче в дома си и биха му помогнали да се свърже с близките си, както семейство Ривърс бяха сторили за Джейн в „Джейн Еър”. Когато дойде малко по-близо обаче, забеляза, че прозорците са мръсни и изпотрошени, а по сламения покрив расте трева. Сърцето й се сви. Къщата беше изоставена.

Вратата беше открехната, гредите — раздути от дъжда. Имаше нещо плашещо в празнината на къщата, ала Теса отчаяно се нуждаеше от място, където да се скрие — както от дъжда, така и от преследвачите, които Мортмейн би могъл да изпрати по дирите й. Надяваше се госпожа Блек да реши, че е загинала при падането, но се съмняваше, че Магистърът толкова лесно ще се откаже да я издирва. В крайна сметка, ако някой знаеше на какво е способен ангелът й с часовников механизъм, това бе той.

Между каменните плочи на пода в къщата растеше трева; над остатъците от огън в мръсното огнище висеше почерняла тенджера; варосаните стени бяха покрити със сажди и следите на времето. Близо до вратата имаше купчинка предмети, които трябва да бяха земеделски инструменти. Един от тях приличаше на дълга метална пръчка с извит, подобен на вилица край, чиито зъбци все още бяха остри. Тъй като знаеше, че може да има нужда от нещо, с което да се защитава, Теса го вдигна, след което отиде в единствената друга стая в къщата — малка спалня, където с удоволствие откри плесенясало одеяло върху леглото.

Погледът й се плъзна мрачно по мократа й рокля. Щеше да й отнеме часове да я свали без помощта на Софи, пък и отчаяно се нуждаеше от топлина, така че се уви с одеялото както си беше с влажните дрехи, и се сви върху боцкащия сламеник. Той миришеше на мухъл и в него навярно живееха мишки, ала в този миг Теса имаше чувството, че никога не се беше изтягала върху по-разкошно легло.

Знаеше, че е по-разумно да остане будна, но просто не бе в състояние да се съпротивлява повече на исканията на изнуреното си, съсипано тяло. Притиснала металното оръжие до гърдите си, тя потъна в сън.

— Значи това е той? Нефилимът?

Уил не знаеше колко дълго бе стоял, отпуснат немощно до стената на конюшнята, подгизвайки все повече и повече, когато от мрака се разнесоха ръмжащи гласове. Вдигна глава, ала твърде късно, за да отблъсне протегналата се към него ръка. Миг по-късно тя го беше сграбчила за яката и го беше издърпала на крака.

През замъглените си от дъжда и агонията очи, той се взря в групичката върколаци, които го бяха наобиколили в полукръг. Бяха петима, включително и онзи, който го бе приковал към стената на конюшнята, стискайки го за окървавената риза. Всички бяха облечени еднакво — в черни дрехи, които бяха толкова мокри от дъжда, че лъщяха като мушама. Никой от тях не носеше шапка и косите им — дълги, както ги носеха върколаците — бяха залепнали от дъжда за главите им.

— Махни си ръцете от мен — каза Уил. — Съглашението забранява непредизвикани нападения над нефилими...

— Непредизвикани? — Върколакът пред него го дръпна напред и отново го блъсна в стената. При обикновени обстоятелства сигурно щеше да боли, но случаят не бе обикновен. Физическата болка в руната си беше отишла, ала цялото тяло на Уил бе изсъхнало и кухо, сякаш някой бе изсмукал същината му. — Аз бих казал, че е предизвикано и още как. Ако не бяхте вие, нефилимите, Магистърът никога нямаше да ни натрапи мръсните си наркотици и гнусни лъжи...

Уил гледаше върколаците почти развеселено. Наистина ли вярваха, че могат да го наранят след всичко, което беше изгубил? В продължение на пет години бе живял абсолютно пълноценно, само заради една истина — Джем и Уил, Уил и Джем. Уил Херондейл е жив, следователно и Джеймс Карстерс е жив. ^иой вгаЪ йвтотСгапйит*. Предполагаше, че да изгубиш ръка или крак е болезнено, но да изгубиш основната истина в живота си беше... фатално.

* „Което трябваше да бъде доказано” — латински израз, който обикновено се слага в края на успешно завършено математическо доказателство или философско твърдение. — Бел. прев.