Принцеса с часовников механизъм

— Мокро, а? Не думай! — промърмори той, докато от косата му се процеждаше вода и капеше върху миглите му.

Беше приковал очи във вратата на странноприемницата, през която струеше уютна жълта светлина. По притъмнялото небе над него бяха надвиснали черни облаци, които вещаеха още дъжд.

Момчето улови юздите на Балиос.

— Имате един от онези магически коне! — възкликна то.

— Да. — Уил потупа запотения хълбок на жребеца. — Има нужда да бъде разтрит, както и специална грижа.

Момчето кимна.

— Значи сте ловец на сенки, а? Такива рядко се отбиват насам. Един, не много отдавна, ама той беше дърт и неприятен...

— Слушай — прекъсна го Уил. — Има ли свободни стаи?

— Не съм сигурен дали са останали самостоятелни стаи, господине.

— Е, аз искам самостоятелна, затова най-добре да се намери. Както и конюшня за жребеца ми за през нощта, също така вана и вечеря за мен. Сега върви да се погрижиш за коня, а аз ще видя какво ще каже съдържателят.

Ханджията преливаше от желание да му угоди и за разлика от момчето, не направи никакъв коментар за Знаците по ръцете и гърлото на Уил, а му зададе най-обикновени въпроси:

— Сам ли искате да вечеряте, или ще хапнете в общата стая, господине? И кога предпочитате да се изкъпете — преди да се нахраните или след това?

Уил, който имаше чувството, че е оплескан с кал до ушите, избра първо да се изкъпе, макар да се съгласи да вечеря в общата стая. Беше взел прилична сума мундански пари със себе си, но да вечеря в самостоятелна гостна беше ненужен разход, особено когато дори не го беше грижа какво ще яде. Храната беше просто гориво за пътя и нищо друго.

Въпреки че ханджията не беше обърнал особено внимание на това, че Уил е нефилим, в общата стая на странноприемницата имаше други, които не бяха толкова безразлични. Когато Уил се облегна на тезгяха, група млади върколаци край масивната камина, които бяха прекарали по-голямата част от деня, наливайки се с евтина бира, зашушукаха помежду си. Младежът се опита да не им обръща внимание, докато поръчваше грейка за себе си и овесена ярма за коня си, както би сторил всеки благороден джентълмен, но пронизващите им очи го гледаха лакомо, поглъщайки всяка подробност — от мократа коса и калните ботуши до тежкото палто, от което не можеше да се разбере дали отдолу е скрит обичайният за нефилимите колан с оръжия.

— По-полека, момчета — обади се най-високият от групичката. Той седеше съвсем близо до огъня. Лицето му беше в сянка, ала пламъците осветиха дългите му пръсти, когато извади изящна майоликова кутия и замислено щракна ключалката й. — Аз го познавам.

— Познаваш го? — попита невярващо един от по-младите върколаци. — Онзи нефилим? Приятел ли ти е, Скот?

— О, не, не ми е приятел. Не точно. — Улси Скот поднесе клечка кибрит към върха на пурата си и погледна момчето в другия край на стаята над малкото пламъче. По устните му заигра усмивка. — Ала е доста интересно, че е тук. Наистина интересно.

— Теса!

Дрезгавият вик отекна в ушите й и тя седна рязко на брега; цялото й тяло трепереше.

— Уил?

Девойката скочи на крака и се огледа. Луната се беше скрила зад облак и небето приличаше на тъмносив мрамор, прорязан от черни жилки. Реката течеше покрай нея, тъмносива в сумрака, и когато хвърли поглед наоколо, видя единствено изкорубени дървета, стръмната скала, по която беше паднала, и полята, ширнали се в противоположната посока, осеяни с каменни огради и по някой чифлик в далечината. Не се виждаше никакъв град, нито дори шепа светлинки, издаващи някое малко селце.

— Уил — прошепна тя отново и обви ръце около тялото си.

Сигурна бе, че именно него бе чула да я вика. Никой друг глас не звучеше като неговия. Ала това беше нелепо. Той не беше тук. Не би могъл да бъде. Може би, също като Джейн Еър, чула вятърът да донася гласа на господин Рочестър, и тя сънуваше наяве.

Ако не друго, този сън я беше изтръгнал от безсъзнанието й. Теса носеше само тънка рокля, която не бе предвидена за излизане навън, и никакво палто или шапка. Вятърът проникваше през дрехите й като леденостуден нож и се забиваше в кожата й. Полите й все още бяха мокри, роклята и чорапите й — разкъсани и изцапани с кръв. Ангелът най-вероятно беше спасил живота й, но не я беше предпазил от наранявания.

Тя го докосна лекичко, надявайки се на някакво напътствие, ала той бе все така безмълвен както винаги. Докато отдръпваше ръка от него обаче, в съзнанието й отекна гласът на Уил: „Понякога, когато трябва да реша как да свърша нещо, си представям, че съм герой от книга. Така ми е по-лесно. Знам какво би направил той”.

Един герой от книга, помисли си Теса, някой добър и разумен герой, би тръгнал покрай потока. Един герой от книга щеше да знае, че човешките поселища често биват издигани в близост до вода и би потърсил помощ, вместо да се лута из гората. Тя обви решително ръце около тялото си и пое уморено по брега.