Принцеса с часовников механизъм

Разнесе се звук от трошене на метал. Теса бе свикнала да вижда как автоматоните се сгърчват, когато ги нападнат, как от тях шурва черна течност или как политат назад. Ала Армарос остана на мястото си, без да трепне, без дори да мигне, като гущер на слънцето. Мортмейн завъртя жестоко дръжката на оръжието, а после го издърпа.

Острието се превърна в пепел, като цепеница, изгоряла в огън.

— Както виждаш — каза Мортмейн, — те са войска, създадена, за да унищожи ловците на сенки.

Армарос беше единственият автоматон, който Теса бе виждала да се усмихва — дори не подозираше, че лицата им са изработени така, че да са способни на това.

— Те погубиха много от моите събратя — каза демонът. — Ще бъде удоволствие да ги избием.

Девойката преглътна мъчително, но се опита да го скрие от Мортмейн. Той местеше поглед между нея и демона автоматон и на Теса й бе трудно да прецени кой от двама им го изпълва с по-голямо удоволствие. Искаше й се да пищи, да се нахвърли отгоре му и да му издере лицето. Ала между тях се издигаше невидима стена, която проблясваше лекичко и през която Теса не можеше да премине.

„О, ти ще бъдеш повече от негова жена, госпожице Грей”, беше казала госпожа Блек. „Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите. За това си била създадена.”

— Ловците на сенки не могат да бъдат унищожени толкова лесно — заяви тя. — Виждала съм ги да посичат на две вашите автоматони. Може би тези не могат да бъдат покосени от оръжията им с руни, но всяко острие е в състояние да разреже метал и да разкъса жици.

Мортмейн сви рамене.

— Ловците на сенки не са свикнали да се бият с врагове, против които оръжията им с руни са безполезни. Това ще ги забави. Пък и аз разполагам с безброй от тези автоматони. Ще бъде като да се опитват да удържат приливна вълна. — Той наклони глава на една страна. — Виждаш ли гениалността на изобретението ми? И все пак, трябва да ти благодаря, госпожице Грей, за последното парченце от мозайката. Мислех си, че може би дори ще се... възхитиш... на това, което създадохме заедно.

„Да се възхити"? Теса потърси в очите му следа от насмешка, но откри единствено искрен въпрос, любопитство, примесено с обичайната им студенина. Тя се зачуди откога ли Мортмейн не беше получавал похвала от друго човешко същество и си пое дълбоко дъх.

— Несъмнено сте велик изобретател.

Той се усмихна, видимо доволен.

Девойката усещаше погледа на механичния демон върху себе си, напрежението на тялото му, готово за мигновено действие, но още по -ясно долавяше присъствието на Мортмейн. Сърцето й биеше лудешки в гърдите. Досущ като в съня си, тя сякаш стоеше на ръба на пропаст. Да говори с Магистъра по този начин беше рисковано и тя можеше или да полети, или да се сгромоляса. Само че трябваше да рискува.

— Разбирам защо ме доведохте тук. Не е само заради тайните на баща ви.

В очите му припламна гняв, но и объркване. Тя не се държеше така, както бе очаквал.

— Какво имаш предвид?

— Вие сте самотен. Заобиколили сте се със създания, които не са истински, не са живи. Ние виждаме душите си отразени в очите на другите. Кога за последно сте видели, че имате душа?

Мортмейн присви очи.

— Някога имах душа. Ала тя беше изпепелена от онова, на което посветих живота си: търсенето на справедливост и отплата.

— Не наричайте отмъщението, към което се стремите, справедливост.

От гърдите на демона се откъсна нисък смях, но в него имаше

презрение, сякаш наблюдаваше лудориите на малко котенце.

— Нима ще й позволите да ви говори по този начин, господарю? Мога да й отрежа езика, да я накарам да замлъкне завинаги.

— Никаква полза няма да има от това да я осакатим. Тя притежава умения, за които не знаеш — рече Мортмейн, все още загледан в Теса. — В Китай има стара поговорка, може би обичният ти годеник те е научил на нея, в която се казва: „Човек не може да живее под едно и също небе с убиеца на баща си”. Ще излича ловците на сенки от земята. Те няма да живеят под същото небе. Не се опитвай да събудиш доброто в мен, Теса — няма такова.

Тя неволно си спомни „Повест за два града” и опитите на Луси Манет да пробуди доброто у Сидни Картън. Винаги бе мислила за Уил като Сидни, в плен на грях и отчаяние, против повелите на разума си, дори против собственото си желание. Само че Уил беше добър човек, много по -добър, отколкото Картън. А Мортмейн едва ли можеше да се нарече човек. Не, не се опитваше да достигне доброто у него, а суетата му. В крайна сметка, всички хора се смятаха за добри, нали така? Никой не гледаше на себе си като на злодей. Девойката си пое дълбоко дъх.