Принцеса с часовников механизъм

Гробът, който зад умрелите затваряме, отваря всъщност дверите към Рая и туй, що слагаме ний там за края, е най-първата от всички стъпки.

Виктор Юго, „Във Вилкие”

Лондон, мостът „Блекфрайърс”, 2ОО8 г.

Пронизващият вятър разнасяше покрай тротоара песъчинки чакъл и дребни боклуци — пакетчета от чипс, откъснати страници от вестници, непотребни касови бележки — докато Теса, оглеждайки се за идващи коли, прекоси забързано моста „Блекфрайърс“.

На всеки страничен наблюдател тя би се сторила най-обикновено момиче на около двайсет години: дънки, втъкнати в ботушите, син кашмирен пуловер, който бе купила с голямо намаление по време на януарските разпродажби, и дълга кестенява коса — която се бе накъдрила лекичко от влажното време — разпиляна небрежно по гърба. Ако страничният наблюдател наистина разбираше от мода, щеше да си помисли, че шалът с пейсли десен е имитация, а не стогодишен оригинал, и че гривната около китката й е купена от някой антиквариат, а не е подарък, който бе получила от съпруга си по случай трийсетата годишнина от сватбата им.

Теса забави крачка, когато наближи една от каменните ниши в стената на моста. Сега в тях имаше бетонни пейки, така че човек можеше да седне и да съзерцава сиво-зеленикавата вода, която се плискаше отдолу, или пък катедралата „Сейнт Пол” в далечината. Навсякъде се носеха най-различни звуци: автомобилни клаксони и трополенето на двуетажни автобуси, звъненето на десетки мобилни телефони, бъбренето на минувачите, едва доловимата музика, долитаща от миниатюрни бели слушалки на айпод.

Теса приседна на една от пейките и подви крака под себе си. Въздухът беше шокиращо чист и ясен — пушекът и замърсяването, които го правеха жълто-черен, когато тя беше момиче, ги нямаше, небето имаше цвят на сиво-синкав мрамор. Отвратително грозният железопътен мост от източната му страна също го нямаше, само колоните все още стърчаха от водата, напомнящи за онова, което вече не съществуваше. Сега във водата се поклащаха жълти шамандури, туристически лодки минаваха насам -натам, а гласовете на гидовете ехтяха от високоговорителите им. Бонбонено червени автобуси профучаваха по моста, изпращайки малки облачета от листа по бордюрите.

Теса погледна часовника на китката си. Пет минути до пладне. Беше подранила мъничко, но тя винаги идваше по-рано на тяхната ежегодна среща. Така имаше възможност да помисли... да помисли и да си спомни, а нямаше по-добро място и за двете от моста „Блекфрайърс” — първото място, където наистина бяха разговаряли.

До часовника й беше перлената гривна, която тя никога не сваляше. Уил й я беше подарил на трийсетата годишнина от сватбата им, усмихвайки се, докато я закопчаваше. По онова време в косата му вече бяха започнали да се появяват сиви нишки, знаеше Теса, макар самата тя никога да не ги виждаше. Сякаш обичта й бе надарила и него с умението да се превъплъщава — независимо колко време минаваше, всеки път щом го погледнеше, тя виждаше единствено необузданото, чернокосо момче, в което се беше влюбила.

И досега понякога й се струваше невероятно, че бяха успели да остареят заедно, тя и Уил Херондейл, момчето, за което Гейбриъл Лайтууд веднъж бе казал, че няма да доживее и деветнайсет години. Бяха останали добри приятели със семейство Лайтууд през всичките тези години. Разбира се, съпругът й едва ли можеше да не бъде приятел с мъжа на сестра си. И Сесили, и Гейбриъл бяха посетили Уил в деня на смъртта му, както и Софи, макар че Гидеон бе починал няколко години по-рано.

Теса прекрасно помнеше този ден, деня, в който Мълчаливите братя бяха заявили, че не могат да направят нищо, за да продължат живота на съпруга й. По онова време той вече не можеше да става от леглото. Тя бе изпънала рамене и бе отишла да съобщи новината на семейството и приятелите им, опитвайки се, заради тях, да бъде възможно най-спокойна, макар да имаше чувството, че някой изтръгва сърцето от гърдите й.

Беше юни, яркото, топло лято на 1937 година, пердетата бяха дръпнати и спалнята им беше пълна със слънчева светлина... слънчева светлина и децата на Уил, техните внуци и племенници — синеоките момчета на Сеси, високи и красиви, и двете момичета на Гидеон и Софи — както и онези, които бяха близки на семейството — Шарлот, с побеляла коса, ала с гордо изправен гръб, синовете и дъщерите й, всичките наследили къдравата рижа коса на Хенри.

През целия ден Теса бе седяла на леглото до Уил, който бе облегнал глава на рамото й. Гледката навярно би се сторила странна на някой друг — млада жена, прегърнала с обич мъж, който изглеждаше достатъчно стар, за да й бъде дядо, преплела пръсти в неговите — ала за семейството им тя бе нещо съвсем нормално, това бяха просто Теса и Уил. И тъй като това бяха точно те, през целия ден идваха и си отиваха хора, както правеха ловците на сенки, когато някой умираше, разказваха истории за живота на Уил и за нещата, които двамата с Теса бяха извършили през дългите години, прекарани заедно.