Принцеса с часовников механизъм

Децата им бяха говорили с топлота за това как бе обичал майка им, неизменно и страстно, как никога не бе имал очи за никоя друга и как родителите им бяха дали пример за любовта, която самите те се надяваха да открият в живота си. Говориха и за обичта му към книгите и как я бе предал и на тях, как ги бе научил да уважават печатното слово и да ценят историите, които то разказваше. Споменаха и как все още ругаеше на уелски, когато изпуснеше нещо, макар иначе рядко да използваше родния си език, както и това, че макар прозата му да беше отлична, поезията му открай време си беше ужасна, което обаче никога не го бе спирало да я рецитира. Когато Уил се беше оттеглил от дейност, беше написал няколко тома история на ловците на сенки, които се радваха на добро име.

Най-големият им син, Джеймс, беше говорил през смях за неотслабващия му страх от патици и постоянната му борба да ги държи настрани от езерцето в имението им в Йоркшир.

Внуците им му бяха напомнили за песента за демонската шарка, на която ги беше научил — когато бяха прекалено малки, както Теса смяташе открай време — и която те бяха запомнили наизуст. Бяха я изпели заедно и фалшиво, скандализирайки Софи.

Със стичащи се по лицето сълзи, Сесили бе разказала за прекрасната реч, която бе произнесъл на сватбата й с Гейбриъл и как след като надълго и нашироко беше възхвалявал качествата на младоженеца, бе завършил с думите: „Мили боже, мислех, че тя се омъжва за Гидеон. Вземам си думите назад", като по този начин бе подразнил не само Сесили и Гейбриъл, но и Софи. Макар и твърде уморен, за да се засмее, Уил се бе усмихнал на сестра си при спомена и бе стиснал ръката й.

Всички се бяха посмели на навика му да води Теса на романтични „ваканции” по най-различни места от готически романи, включително и едно отвратително тресавище, където някой беше умрял, ветровит замък, обитаван от призрак, и разбира се, площада в Париж, където си бе наумил, че е бил гилотиниран Сидни Картън, и където бе изкарал акъла на минувачите, крещейки на френски: „Виждам кръвта върху паважа!”.

В края на деня, когато небето бе започнало да потъмнява, семейството се бе събрало около леглото му и всички го бяха целунали един по един, след което се бяха разотишли, докато Теса и Уил не бяха останали сами. Тя бе легнала до него, пъхнала бе ръка под главата му и облягайки се на гърдите му, се бе заслушала в постепенно отслабващия ритъм на сърцето му. Шепотът им беше изпълнил сенките, докато те си разказваха истории, които бяха известни единствено на тях двамата. За момичето, което бе цапардосало с каната за вода момчето, дошло да го спаси, и за момчето, което се влюбило в момичето в този миг. За бална зала и балкон, и луна, плаваща по небето като кораб. За пърхащите крила на ангел с часовников механизъм. За светена вода и кръв.

Малко преди полунощ вратата се бе отворила и Джем бе влязъл в стаята. Теса предполагаше, че дотогава вече би трябвало да мисли за него като за брат Закарая, но нито тя, нито Уил някога го бяха наричали така. Беше се появил като сянка в белите си одежди и Теса си бе поела дълбоко дъх, защото знаеше, че именно това бе очаквал Уил и че часът беше ударил.

Джем не бе отишъл направо при него. Вместо това прекоси стаята и отиде при кутията от палисандрово дърво, която почиваше върху скрина. Те бяха запазили цигулката му, както Уил беше обещал. Грижеха се да е винаги чиста и добре поддържана и сега кутията не изскърца, когато Джем повдигна капака й и извади инструмента. Двамата го гледаха как натърква лъка с колофона с все така тънките си пръсти, а после бледите му китки изчезнаха под още по-бледата материя на пергаментовите одежди на Братята.

Той закрепи цигулката на рамото си и вдигна лъка. А после засвири.