Принцеса с часовников механизъм

Теса ахна и отметна глава назад. Мокра от пот, косата бе залепнала за челото и слепоочията й, ала тя се нуждаеше и от двете си ръце, за да държи тежкия меч и не можеше да я прибере. С парещи очи видя, че Гейбриъл и Гидеон бяха повалили противника си на земята и му нанасяха удар след удар. Зад тях Хенри в последния миг успя да избегне поредния замах на създанието, което го беше приклещило до каретата. Подобната му на тояга ръка строши прозореца и дъжд от стъкла се посипа върху Джесамин, която изпищя и закри главата си с ръце. Хенри вдигна оръжие и го заби в тялото на автоматона. Теса беше свикнала да вижда как серафимските ками изпепеляват плътта на демоните и ги превръщат в прах, ала автоматонът просто залитна назад и отново поднови нападението си, а острието стърчеше от гърдите му, грейнало като факла.

Шарлот извика и се спусна по стълбите към съпруга си.

Теса се огледа... и не видя Джем. Сърцето й се сви. Тя направи крачка напред...

И една тъмна фигура, облечена в черни одежди, се изпречи пред нея. Черни ръкавици покриваха ръцете й, краката й бяха обути в черни ботуши. Теса не виждаше нищо друго, освен бяло като сняг лице, обрамчено от гънките на черна качулка, познато и ужасяващо като кошмар, явявал й се безброй пъти.

— Здравей, госпожице Грей — каза госпожа Блек.

Въпреки че надникна във всички стаи, за които се сети, Уил така и не успя да намери Сирил. Това го дразнеше, а и споменът за разигралото се между него и Теса на стълбите изобщо не помагаше. След като в продължение на два месеца едва ли не беше ходил на пръсти, когато беше край нея, толкова много бе внимавал, ето че сега бе оставил чувствата му да се излеят като кръв от отворена рана и единствено намесата на Шарлот беше попречила глупостта му да доведе до истинска катастрофа.

И все пак, докато минаваше покрай кухнята и продължаваше по коридора, отговорът на Теса го човъркаше.

„Казват, че човек не може да раздвои сърцето си, но...”

Но какво? Как бе възнамерявала да довърши?

Гласът на Бриджет долетя откъм трапезарията, където двете със Софи чистеха.

О, майко, позволи ми да си легна, в тясна, мека постеля.

Уилям от любов към мен умря, а аз ще си отида от тъга.

Погребаха я в стария църковен двор,

Уилям почиваше до нея.

Алена роза на гроба му израсна, нежна шипка от нейния поникна.

Виеха се те край църковната камбанария, а когато стигнаха върха й, преплетоха стъбла в прегръдка нерушима тез два храста като неделими.

Докато се чудеше разсеяно как Софи се сдържа да не я прасне по главата с някоя чиния, Уил усети, че през тялото му премина тръпка, сякаш го бяха ударили в гърдите. Той ахна и се олюля, подпирайки се на стената. Вдигна ръка към гърлото си и почувства нещо да тупти там, като второ сърце до неговото. Верижката на медальона, който Магнус му беше дал, беше студена; той побърза да я извади изпод ризата си и се взря в рубина, който висеше на нея — наситеночервен и пулсиращ с алена светлина, като сърцето на огън.

Смътно си даде сметка, че Бриджет вече не пее и че двете момичета стоят на прага на трапезарията и го гледат с разширени от изумление очи. Той пусна медальона и украшението падна върху гърдите му.

— Какво има, господарю Уил? — попита Софи. Откакто истината за проклятието му беше излязла наяве, тя беше престанала да го нарича „господин Херондейл", макар че той все още се чудеше понякога дали тя всъщност го харесва особено. — Добре ли сте?

— Не аз — отвърна той. — Веднага трябва да слезем на долния етаж. Случило се е нещо ужасно.

— Но вие сте мъртва — ахна Теса и направи крачка назад. — Видях как умряхте...

Думите й отстъпиха място на писък, когато дълги метални ръце се обвиха около нея изотзад и я вдигнаха във въздуха. Мечът й издрънча на земята, когато автоматонът затегна хватката си около нея, и по лицето на госпожа Блек се разля ужасната й студена усмивка.

— Е, хайде сега, госпожице Грей. Не се ли радваш поне мъничко да ме видиш? В крайна сметка, нали именно аз първа те приветствах с добре дошла в Англия. Макар да смея да кажа, че оттогава доста добре си се уредила тук.

— Пусни ме! — Девойката зарита яростно, но в отговор автоматонът просто я удари с глава, което я накара да прехапе устната си. Давейки се, тя се изплю — слюнка и кръв опръскаха все още бялото лице на мъчителката й. — По-скоро бих умряла, отколкото да тръгна с вас...

Госпожа Блек избърса лице с ръкавицата си и се намръщи отвратено.

— За съжаление, това не може да бъде уредено. Мортмейн те иска жива. — Тя щракна с пръсти към автоматона. — Отнеси я в каретата.