Принцеса с часовников механизъм

— Шарлот, ако не те затруднява твърде много... дали би могла да ми подадеш цигулката?

— Разбира се. — Тя отиде до масичката край прозореца, където струнният инструмент почиваше в калъфа си от палисандър, заедно с лъка и кръгла кутийка с колофон. Тя го вдигна и го отнесе до леглото, където момчето го пое внимателно от ръцете й, след което се отпусна благодарно в креслото до него. — О! — каза миг по-късно. — Съжалявам. Забравих лъка. Да посвириш ли искаше?

— Няма нищо. — Джем подръпна лекичко струните с върха на пръстите си, изтръгвайки мек, трептящ звук. — Това е пицикато... първото, на което баща ми ме научи, когато ми показа цигулката. Напомня ми за времето, когато бях дете.

„Ти все още си дете”, искаше да му каже Шарлот, но не го стори. В крайна сметка, само няколко седмици го деляха от осемнайсетия му рожден ден, когато ловците на сенки навършваха пълнолетие и това, че когато го погледнеше, тя все още виждаше тъмнокосото момченце с широко отворени очи насред бледото лице, което бе пристигнало от Шанхай, стискайки цигулката си, не означаваше, че той вече не бе пораснал.

Шарлот посегна към кутийката с уин фен на нощното му шкафче. Имаше съвсем малко на дъното, не повече от чаена лъжичка. Гърлото й се сви и тя преглътна с усилие, докато изтръскваше съдържанието на кутийката в една чаша, след което я допълни с вода, оставяйки уин фена да се разтвори като захар. Когато подаде лекарството на Джем, той остави цигулката настрани и пое чашата от ръката й, взирайки се в съдържанието със замислени бледи очи.

— Това последната доза ли е?

— Магнус търси лек — каза Шарлот. — Всички го правим. Гейбриъл и Сесили отидоха да купят съставките за лекарство, което да поддържа силите ти, а Софи, Гидеон и аз сме се заели с проучвания. Правим абсолютно всичко възможно. Абсолютно.

Джем изглеждаше леко изненадан.

— Нямах представа.

— Но, разбира се — рече тя. — Ние сме твоето семейство и бихме сторили всичко за теб. Моля те, не губи надежда, Джем. Трябва да останеш силен.

— Всичката сила, която имам, е ваша — загадъчно отвърна той, след което изпи водата с разтворения в нея уин фен и й върна празната чаша. — Шарлот?

— Да?

— Спечели ли битката за името на бебето?

Жената се засмя сепнато. Странно й се струваше да мисли за детето си в този момент, но всъщност — защо не? „Насред живота, ние сме в смъртта."* Защо да не мисли и за нещо различно от болести, изчезването на Теса или пък опасната мисия на Уил.

* Погребална молитва, част от „Общия молитвеник", използван в Англиканската църква. — Бел. прев.

— Още не — отговори му тя. — Хенри продължава да настоява за Бюфорд.

— Ти ще надделееш. Винаги става така. От теб ще излезе прекрасен консул, Шарлот.

Шарлот сбърчи нос.

— Жена консул? След всички неприятности, които си имам само задето ръководя Института?

— Все някой трябва да е пръв — рече Джем. — Не е лесно и невинаги е удовлетворяващо, но е важно. — Той наклони глава настрани. — Едно от най-големите ми съжаления е свързано с теб.

Тя го погледна озадачено.

— Щеше ми се да видя бебето.

Тези простички думи, изпълнени с тиха печал, се забиха в сърцето й като парче стъкло. Бъдещата майка заплака и по лицето й безмълвно се застичаха сълзи.

— Шарлот — каза момчето, сякаш искаше да я утеши. — Ти винаги си се грижила за мен. Ще се грижиш прекрасно за това дете. От теб ще излезе невероятна майка.

— Не можеш да се предадеш, Джем — приглушено рече тя. — Когато те доведоха при мен за първи път, казаха, че ще живееш най-много година-две. Оттогава минаха почти шест години. Моля те, остани жив още няколко дни. Само още няколко дни — за мен.

Той я погледна меко и замислено.

— Живях за теб. Живях за Уил, а после и за Теса... и за себе си, защото исках да бъда с нея. Но не мога да живея до безкрай за другиго. Никой не би могъл да каже, че съм приветствал охотно смъртта, или че съм си отишъл без съпротива. Ако кажеш, че се нуждаеш от мен, ще остана тук, докогато мога. Ще живея заради теб и другите и ще се съпротивлявам на смъртта, докато от мен не останат само кости. Ала това не би бил моят избор.

— Тогава... — Шарлот го погледна колебливо. — Какъв би бил твоят избор?

Джем преглътна и ръката му се отпусна, докосвайки цигулката до него.

— Взех решение. Направих го, когато казах на Уил да върви. — Момчето наклони глава на една страна, а после вдигна поглед към жената и бледите му очи със сини сенки се приковаха в лицето й, сякаш я молеха да разбере. — Искам всичко това да свърши — заяви той. — Софи казва, че търсите лек за мен. Знам, че дадох разрешение на Уил, но искам всички да престанете. Шарлот, това е краят.