Принцеса с часовников механизъм

Шарлот, Хенри и Гидеон седяха край една от дългите маси. Изпънал сковано гръб, Магнус стоеше малко встрани, до прозореца, сплел ръце зад себе си. Хенри изглеждаше изпит и уморен, лицето на съпругата му беше мокро от сълзи, а това на Гидеон бе сковано като маска.

Смехът замря върху устните на Сесили.

— Какво има? Да не сте научили нещо? Да не би Уил...

— Не е Уил — обясни Шарлот, — а Джем.

Сесили прехапа устни в същия миг, в който пулсът й се забави от гузно облекчение. Първата й мисъл беше за брат й, макар, разбира се, неговият парабатай да бе този, който се намираше в по-непосредствена опасност.

— Джем? — ахна тя.

— Все още е жив — отвърна на неизречения й въпрос Хенри.

— Добре тогава. Донесохме всичко — каза Гейбриъл, докато оставяше пакетите на масата. — Всичко, което Магнус поиска — дамяна, корен от...

— Благодаря ви — обади се магьосникът откъм прозореца, без да се обръща.

— Да, благодаря — каза Шарлот. — Направихте всичко, което ви възложих и съм благодарна. Но се боя, че усилията ви са били напразни. — Тя погледна за миг към пакетите, а после отново вдигна очи. Очевидно бе, че й е трудно да говори. — Джем взе решение. Иска да престанем да търсим лек. Изпи каквото беше останало от уин фена, така че сега е въпрос на часове. Повиках Мълчаливите братя. Време е да се сбогуваме.

В тренировъчната зала беше тъмно. Дълги сенки падаха на пода, през високите сводести прозорци струеше лунна светлина. Сесили седеше на една от изтърканите пейки и се взираше във фигурите, които лунните лъчи оформяха върху очукания дървен под.

Дясната й ръка подръпваше разсеяно червения медальон около врата й. Не можеше да не мисли за брат си. Част от ума й беше тук, в Института, ала останалата беше заедно с Уил: на гърба на коня, приведен срещу вятъра, носейки се с шеметна скорост по пътищата между Лондон и Долгелай. Чудеше се дали е уплашен, дали щеше да го види отново...

Толкова дълбоко беше потънала в мислите си, че се сепна, когато вратата се отвори със скърцане. Една дълга сянка падна върху пода и когато вдигна очи, тя видя Гейбриъл Лайтууд да примигва насреща й учудено.

— Криете се тук? Колко... странно.

— Защо? — Момичето се изненада колко нормално, дори спокойно прозвуча гласът й.

— Защото аз възнамерявах да се скрия тук.

Тя не отговори. Гейбриъл изглеждаше малко несигурен... което беше доста необичайно — винаги беше толкова самоуверен. Макар че неговата самоувереност беше по-крехка от тази на брат му. Беше твърде тъмно, за да може Сесили да различи цвета на очите и косата му и за първи път тя наистина видя приликата между него и Гидеон. И двамата имаха еднакви волеви брадички, същите широко разположени очи и предпазлива стойка.

— Може да се криете тук заедно с мен — предложи му тя. — Стига да искате.

Той кимна и прекоси стаята, ала вместо да седне до нея, отиде до прозореца и погледна навън.

— Каретата на Мълчаливите братя е тук.

— Да — отвърна Сесили. От Кодекса знаеше, че в света на ловците на сенки Мълчаливите братя са и лекари, и свещеници. Човек можеше да ги види край леглата на смъртници, болни и новородени. — Мислех си, че навярно би трябвало да видя Джем. Заради Уил. Но просто... просто не съм в състояние. Аз съм страхливка — добави тя след миг. Това бе нещо, което никога досега не бе мислила за себе си.

— Тогава значи и аз съм страхливец — отвърна Гейбриъл. Лунните лъчи осветяваха едната страна лицето му, от което той изглеждаше така, сякаш носи маска. — Дойдох тук, за да остана сам и честно казано, за да не съм близо до Братята, защото от тях ме побиват тръпки. Мислех си, че мога да редя пасианси. Ако искате, можем да поиграем на карти.

— Като Пип и Естела в „Големите надежди” — каза Сесили, развеселена за миг. — Само че — не, не умея да играя карти. Майка ми се стараеше да не допуска карти у дома, защото баща ми... имаше слабост към тях. — Тя вдигна очи към Гейбриъл. — Знаете ли, в някои отношения ние много си приличаме. Братята ни си тръгнаха, оставяйки ни сами, без друг брат или сестра, с баща, който се влошава. Моят малко полудя, когато Ела умря, а Уил ни напусна. Отне му години, докато се съвземе, а междувременно изгубихме дома си. Точно както вие сте изгубили Чезуик.

— Чезуик ни беше отнет. — В гласа на Гейбриъл имаше жлъчна нотка. — Но ако трябва да съм откровен, едновременно съжалявам и не съжалявам. Спомените ми от онова място... — Той потръпна. — Баща ми, заключен в кабинета си през последните две седмици, преди да дойда тук за помощ. Трябваше да го сторя по-рано, но бях прекалено горд. Не исках да призная, че съм сгрешил за него. През цялото това време почти не съм мигнал. Чуках по вратата на кабинета му и го умолявах да излезе, да говори с мен, но отвътре долитаха единствено нечовешки звуци. Нощем се заключвах в стаята си, а сутрин на стълбите откривах кръв. Казвах си, че слугите са избягали. Ала знаех, че не е така. Така че — не, не си приличаме, Сесили, защото вие сте си тръгнали. Вие сте храбра. Аз останах там, докато вече нямах друг избор, освен да се махна. Останах, дори когато знаех, че съм сгрешил.