Принцеса с часовников механизъм

Когато Сесили и Гейбриъл се прибраха в Института, навън вече бе започнало да се стъмва. Да се разхожда из града с другиго, освен с брат си, беше непознато изживяване за девойката и тя остана силно изненадана от това колко й беше приятно в компанията на Гейбриъл Лайтууд. Беше я накарал да се смее, въпреки че тя бе сторила всичко възможно, за да го скрие, и най-услужливо се беше натоварил с всички пакети, макар Сесили да бе очаквала, че ще възрази против ролята на носач.

Вярно, че може би не трябваше да изхвърля онзи сатир през витрината... нито пък в канала след това. Ала й беше трудно да го вини. Прекрасно знаеше, че бе избухнал не заради непристойните рисунки, които Салоус й беше показал, а заради напомнянето за баща му.

„Странно — помисли си момичето, докато изкачваха стъпалата на Института, — колко много се различава той от брат си.” Тя беше харесала Гидеон още с пристигането си, но го намираше тих и затворен. Той не говореше много и макар че понякога помагаше на Уил с нейното обучение, беше сдържан и сериозен с всички, освен със Софи. В нейно присъствие понякога човек можеше да забележи проблясъци на шеговитост от негова страна. Притежаваше особено чувство за хумор и мрачно наблюдателна природа в допълнение към спокойната си душа.

Събирайки късчета информация от Теса, брат си и Шарлот, Сесили бе успяла да скърпи историята на семейство Лайтууд, което й бе помогнало да разбере защо Гидеон е толкова мълчалив. Почти като нея и Уил, той също беше обърнал гръб на семейството си и носеше белезите от тази загуба. Изборът на Гейбриъл беше различен. По-малкият брат бе останал до баща си и бе наблюдавал бавната разруха на ума и тялото му. Какви ли мисли се бяха въртели в главата му, докато това се бе случвало? В кой момент си бе дал сметка, че е направил погрешния избор?

Обектът на мислите й отвори входната врата и когато Сесили прекрачи прага на Института, бе посрещната от гласа на Бриджет, долитащ от вътрешността:

О, виждате ли онази тясна пътека,

Обрасла в храсти и трънаци?

Тя води към добродетелта,

ала малцина отклоняват се по нея.

А виждате ли онзи друм широк, край който лилии цъфтят?

Той води повечето хора към греха, макар да го наричат още път към Рая.

— Тя пее — рече Сесили, докато поемаше по стълбите. — Отново. Гейбриъл, крепейки ловко пакетите, издаде равнодушен звук.

— Умирам от глад. Чудя се дали бих могъл да си изпрося малко хляб и студено пилешко, ако й кажа, че нямам нищо против песните й.

— Всички имат нещо против песните й. — Сесили хвърли кос поглед към твърде красивия му профил. Гидеон също изглеждаше добре, но Гейбриъл сякаш беше изваян от сурови черти, брадичка и скули, което на момичето й се струваше много по-изящно. — Нали знаете, че вината не е ваша — добави тя неочаквано.

— За какво?

Вече бяха изкачили стълбата и сега вървяха по коридора на втория етаж. Магическите светлини бяха приглушени и той се стори доста тъмен на девойката. Пеенето на Бриджет все още достигаше до ушите й:

Беше тъмна нощ, не грееше дори една звезда,

докато те газеха потънали в кръв до колена;

защото всяка капка кръв, пролята в нашата земя,

тече в потоците на таз страна.

— За баща ви — рече Сесили.

Лицето на Гейбриъл се стегна и за миг момичето си помисли, че се кани да й отвърне гневно, ала той каза само:

— Вината може и да е била моя, може и да не е била, но аз избрах да си затворя очите за престъпленията му. Повярвах му, когато не трябваше, и той опозори името Лайтууд.

Тя замълча за миг, преди да отговори:

— Дойдох тук, защото вярвах, че ловците на сенки са чудовища, които ми бяха отнели брата. Вярвах го, защото и родителите ми го вярваха. Само че те грешаха. Ние не сме като своите родители, Гейбриъл. Не е нужно да носим на плещите си товара на техния избор или греховете им. Вие може да накарате името Лайтууд отново да засияе.

— Това е разликата между нас двамата — рече той с немалка доза горчивина. — Вие сте тук по свой избор, а аз бях прогонен от дома си... прокуден от чудовището, което някога беше мой баща.

— Е — меко каза Сесили, — не точно прогонен чак дотук. По-скоро само до Чезуик.

— Какво...

Тя му се усмихна.

— Все пак съм сестра на Уил Херондейл. Не можете да очаквате да съм сериозна през цялото време.

Изражението му при тези думи беше толкова комично, че девойката се изкиска. Все още се смееше, когато отвориха вратата на библиотеката, влязоха... и се заковаха на място.