Проклетата кауза

Нямаше нужда да питам никого за адрес или телефон, защото майката на мъртвия журналист беше единственият Едингс с адрес в «Уиндзър Фармс». Според указателя тя живееше на чудесната, очертана с дървета улица «Сългрейв», известна с богаташките си имоти и тюдорските замъци от шестнадесети век, наречени «Вирджиния Хаус» и «Ейджкрофт», които през двайсетте години били докарани от Англия в сандъци.

Когато й се обадих, не беше много късно, но гласът й звучеше сънливо.

— Госпожа Едингс? — запитах и й се представих.

— Страхувам се, че съм задрямала. — Тя наистина звучеше уплашена. — Седя във всекидневната и гледам телевизия. Господи, дори не знам какво дават. По ПБС предаваха «Брилянтната ми кариера». Гледали ли сте го?

— Госпожо Едингс — казах отново, — имам няколко въпроса относно сина ви, Тед. Аз съм съдебният лекар по неговия случай. Надявах се, че ще можем да поговорим. Живея съвсем близо до вас.

— Някой ми каза, че е така. — Плътният южняшки глас потрепери. — Каза ми, че живеете наблизо.

— Сега ще ви бъде ли удобно да поговорим? — запитах след кратка пауза.

— О, да, ще ви бъда много благодарна. Казвам се Елизабет Глен — добави тя и заплака.

Обадих се в дома на Марино, където телевизорът работеше толкова силно, че не разбирах как чува каквото и да било друго. Той говореше и по другата линия и очевидно не искаше да кара събеседника си да чака.

— Естествено, виж какво можеш да научиш — съгласи се той, когато му съобщих какво възнамерявам да направя. — Аз лично съм кошмарно зает сега. Долу в «Мозби Корт» става нещо, което може да се превърне в бунт.

— Само това ни трябва — казах.

— Тъкмо тръгвам натам. Иначе щях да дойда с теб. Затворих телефона и се облякох дебело, защото нямах кола. Луси беше заела телефона в кабинета ми и по напрегнатия й, тих тон заподозрях, че говори с Джанет. Махнах й от коридора и като й посочих часовника, направих знак, че ще се върна до един час. Излязох от къщи и тръгнах в студената, влажна тъмнина. Тежки мисли запълзяха из главата ми, като неприятно същество, което се опитва да се скрие. Разговорите с близките, съсипани от трагедията, си оставаха най-жестоката част от работата ми.

През изминалите години се бях сблъсквала с различни реакции, вариращи от превръщането ми в жертвено агне до молбите на отчаяни семейства, които сякаш се надяваха, че мога да направя смъртта недействителна. Бях виждала хората да плачат, вият, беснеят и въобще да не реагират, а през цялото време аз трябваше да се държа като безстрастния, но мил лекар за какъвто бях обучавана.

Моите проблеми си оставаха за мен. Никой не ги усещаше дори когато бях омъжена и бях станала експерт в прикриването на лоши настроения и плакане под душа. Спомних си как веднъж не успях да удържа сълзите си и излъгах Тони, че съм алергична към растения, скариди и сулфит в червеното вино. Беше лесно да се справя с бившия ми съпруг, защото той просто не искаше да чуе някои неща.

«Уиндзър Фармс» изглеждаше призрачно тих и спокоен, когато влязох в него откъм реката. Върху викторианските фенери от ковано желязо, които напомняха за Англия, тегнеше мъгла, и макар прозорците в повечето къщи да светеха, никъде не се виждаше жива душа. Листата по мокрия тротоар приличаха на прогизнала хартия, а дъждът започваше да замръзва. Осъзнах, че най-глупашки бях излязла от къщи без чадър.

Намерих адреса на улица «Сългрейв» без проблеми, защото познавах съдията, който живееше в съседната къща, и бях ходила на много от приемите му. Домът на Едингс беше триетажна тухлена постройка с двойни комини, сводести прозорци и елипсовидно прозорче над предната врата. Вляво от портата видях каменен лъв, който стоеше там от години. Изкачих мокрите стъпала и ми се наложи да звънна два пъти, преди от другата страна на масивната врата да се чуе тих глас.

— Доктор Скарпета е — съобщих и вратата бавно се открехна.

— Мислех, че сигурно сте вие — разтревожено лице надникна иззад вратата и после я отвори по-широко. — Моля, влезте и се стоплете. Ужасна вечер.

— Да, започва да се заледява — отвърнах и влязох вътре.

Госпожа Едингс беше привлекателна, с аристократични фини черти и бяла коса, сресана назад над високото, гладко чело. Беше облечена в черен костюм и кашмирен пуловер, като че ли храбро цял ден бе приемала съболезнования. Но очите й не можеха да прикрият ужасната загуба, а когато тръгнахме по коридора, походката й беше нестабилна и заподозрях, че е пила.

— Прекрасен дом — казах, когато свалих палтото си. — Минавала съм покрай къщата ви хиляди пъти, но нямах представа кой живее в нея.

— А вие къде живеете?

— Съвсем наблизо, западно от «Уиндзър Фармс» — посочих. — Къщата ми е нова. Всъщност преместих се тук миналата есен.

— О, да, знам къде сте. Познавам доста хора там.