Проклетата кауза

Тя затвори вратата на гардероба и ме поведе по коридора. Стаята, където влязохме, приличаше на музей, изпълнен със старинни персийски килими, лампи от «Тифани» и мебели от тисово дърво в стил «Бидермайер». Седнах на тапицирано в черно канапе, което беше много красиво, но неудобно, и се зачудих как ли са се разбирали майка и син. Мебелировките на къщите им говореха за хора, които могат да бъдат доста упорити и саможиви.

— Синът ви ме интервюира няколко пъти — започнах разговор, когато седнахме.

— О, така ли?

Тя се помъчи да се усмихне, но беше сломена.

— Съжалявам. Знам, че ви е много трудно — казах нежно, докато тя се опитваше да възвърне самообладанието си, седнала в червеното кожено кресло. — Тед беше човек, когото наистина харесвах. Хората от персонала ми също го харесваха.

— Всички харесват Тед — каза тя. — От първия си ден той беше изключително чаровен. Спомням си първото му голямо интервю в Ричмънд. — Тя замълча за момент и се загледа в огъня. — Беше с губернатор Медоус, сигурна съм, че го помните. Тед беше единственият, който успя да го накара да говори. Това стана по времето, когато всички разправяха, че губернаторът взимал наркотици и имал връзки с пропаднали жени.

— О, да — отговорих, като че ли същото никога не бе казвано и за другите губернатори.

Госпожа Едингс отново се отнесе. Лицето й изглеждаше отчаяно, а когато приглади косата си, видях, че ръцете й треперят.

— Как можа да се случи подобно нещо? О, Господи, как е могъл да се удави?

— Госпожо Едингс, не мисля, че той се е удавил.

Тя ме загледа стреснато с разширени очи.

— Какво е станало тогава?

— Още не съм сигурна. Трябва да се направят някои тестове.

— Какво друго може да е? — попита тя, като започна да попива сълзите си с кърпичка. — Полицаят, който дойде да ме види, ми съобщи, че е станало под водата. Тед се гмуркал с онзи негов идиотски уред.

— Може да има няколко причини — отговорих. — Например повреда на кислородния апарат, който е използвал. Възможно е да се е задушил от отработените газове. В момента не знаем със сигурност.

— Казах му да не използва онова нещо. Не можете да си представите колко пъти го молих да не отива да се гмурка с него.

— Значи го е използвал и преди?

— Той обичаше да търси реликви от Гражданската война. Ходеше да се гмурка къде ли не с един от онези металотърсачи. Мисля, че миналата година намери в река Джеймс няколко топа. Изненадана съм, че не знаете. Той написа няколко истории за приключенията си.

— Обикновено водолазите имат партньор — казах. — Знаете ли с кого се гмуркаше той?

— Ами може понякога да е водил някого със себе си, но всъщност не знам, защото Тед не обсъждаше приятелите си с мен.

— Споделял ли е с вас, че възнамерява да се гмурка в река Елизабет, за да търси реликви от Гражданската война? — запитах.

— Въобще не знаех, че ще ходи там. Никога не ми е споменавал. Смятах, че днес ще дойде тук.

Госпожа Едингс затвори очи и смръщи чело. Гърдите й се надигнаха и тя задиша тежко, като че ли в стаята нямаше достатъчно въздух.

— А онези предмети от Гражданската война, които вече е бил събрал? — продължих. — Знаете ли къде ги съхраняваше?

Тя не отговори.

— Госпожо Едингс — казах, — не намерихме нищо такова в дома му. Нито едно копче, тока от колан или гюле. Не открихме и металотърсач.

Тя седеше мълчаливо и с треперещи ръце стискаше кърпичката си.

— Много важно е да разберем какво е правил синът ви в затворения док в Чесапийк — заговорих отново. — Гмуркал се е в забранен район около бракувани от флотата кораби, а никой не знае защо. Трудно е да си представиш, че някой може да търси там реликви от Гражданската война.

Госпожа Едингс се загледа в огъня и каза отнесено:

— Тед мина през различни фази. В миналото събираше пеперуди. Когато беше на десет години. После се отказа от тях и започна да събира скъпоценности. Спомням си, че ходеше да търси злато из реките, а от най-невероятни места край пътищата вадеше гранати с пинцети. После се прехвърли на монети, но ги изхарчи твърде бързо, защото автоматите за кола не се интересуват дали монетата, която си пуснал, е сребърна или не. След това премина на бейзболни картички, марки, момичета. Никога не се задържаше дълго на едно и също нещо. Твърдеше, че репортерството му харесва, защото никога не е еднообразно.

Слушах внимателно трагичния й разказ.

— Мисля, че дори би разменил майка си за друга, ако това можеше да се уреди — каза тя, а по бузата й се спусна сълза. — Сигурно ужасно се е отегчавал от мен.

— Но не дотолкова, че да се откаже от финансовата ви помощ, нали? — запитах деликатно.

Тя вдигна брадичка.

— Струва ми се, че навлизате в прекалено лични неща.

— Да, така е. Съжалявам, че се налага да постъпя така. Но аз съм лекар, а в момента синът ви е мой пациент. Работата ми е да направя всичко възможно, за да разбера какво се е случило с него.

Госпожа Едингс си пое дълбоко дъх и се заигра с копчето на сакото си. Изчаках да се пребори със сълзите си.