Проклетата кауза

— Слушай сега — обърна се Дейго към келнерката, — донеси на докторката една порция от моя пудинг със сос «Джак Даниълс». Не се тревожи, уискито се е изпарило — успокои ме тя. — И чаша силно кафе. Капитане? — погледна тя към Марино. — Искаш обичайното, нали, скъпи? Аха — кимна Дейго, преди той да отговори. — Това е сандвич с пържола, не много изпечена, пържен лук, допълнителна порция пържени картофи. Капитанът обича кетчуп, горчица, майонеза. Без десерт. Искаме да запазим живота на този човек.

— Имаш ли нещо против? — запита ме Марино, вадейки цигарите си, като че ли днес се нуждаеше от още едно нещо, което да го убие.

Дейго също запали цигара и ни разказа всичко, което си спомняше. Не беше малко, защото кафе «Хил» беше от онези барове, където хората забелязват непознатите. Каза ни, че Дани останал там по-малко от час. Пристигнал и си тръгнал сам. Не изглеждало да очаква някого. Очевидно се притеснявал за времето, защото често поглеждал часовника си. Поръчал си моряшки сандвич с пържени картофи и пепси. Последната вечеря на Дани Уебстър му бе струвала шест долара и двайсет и седем цента. Келнерката, която го обслужвала, се наричала Сиси. Оставил й бакшиш един долар.

— И не видя никого в района, който да те настрои подозрително? По никое време днес? — запита Марино.

Дейго поклати глава.

— Не. Това, разбира се, не означава, че някое мръсно копеле не е висяло някъде из улицата. Защото там има много такива. Не е нужно да ходиш надалеч, за да ги намериш. Но ако е имало някой, не съм го видяла. А и никой от клиентите не сподели да се е натъкнал на подобен човек, когато е идвал насам.

— Добре, ще трябва да поговорим и с клиентите. С всички, които можем да открием — каза Марино. — Може да са забелязали някаква кола по времето, когато Дани си е тръгнал.

— Имаме разписки от кредитни карти — съобщи Дейго и подръпна косата си, която вече бе ужасно рошава. — Но бездруго познаваме повечето хора, които бяха тук.

Решихме да си ходим, но имаше още една подробност, която исках да узная.

— Дейго — запитах, — той взе ли си нещо за из път?

Тя ме изгледа озадачено и се надигна от масата.

— Чакай да попитам.

Марино загаси поредната си цигара. Лицето му беше доста зачервено.

— Добре ли си? — запитах.

Той изтри лицето си със салфетка.

— Тук е горещо като в ада.

— Взел си е пържените картофи — съобщи Дейго, когато се върна. — Сиси каза, че изял сандвича и салатата си, но му опаковала почти всичките картофи. А когато отишъл на касата, си купил пакетче с дъвки.

— Какъв вид? — попитах.

— Почти сигурна е, че са били «Дентин».

Марино и аз излязохме навън. Той разхлаби яката и свали вратовръзката си.

— Мамка му, в някои дни ми се иска въобще да не бях напускал отдела — изруга той, защото, докато бе командвал детективите, ходеше с цивилни дрехи. — Не ми пука кой ме гледа — промърмори той. — Имам чувството, че ще умра.

— Моля те, кажи ми, ако говориш сериозно.

— Не се тревожи, още не съм готов за някоя от масите ти. Просто ядох прекалено много.

— Да, така е — съгласих се. — А и пушиш прекалено много. Точно това подготвя хората за моите маси, по дяволите. Хич и не си мисли за умиране. Писна ми от мъртъвци.

Стигнахме до колата ми. Марино се вторачи в мен, търсейки нещо, което можех да крия от него.

— Добре ли си?

— Ти как мислиш? Дани работеше за мен — отговорих и усетих, че ръцете ми треперят, докато вадех ключовете си. — Изглеждаше свестен и почтен. Винаги се опитваше да направи това, което трябва. Караше колата ми от Вирджиния Бийч насам, защото аз го помолих за това, а сега половината му глава липсва. Как, по дяволите, мислиш, че се чувствам?

— Според мен се чувстваш така, като че ли ти си виновна за това.

— Може и така да е.

Стояхме в тъмнината и се гледахме.

— Не, не е — каза Марино. — Виновен е задникът, който е натиснал спусъка. Ти нямаш нищо общо с това. Но ако бях на твое място, сигурно и аз щях да мисля като теб.

— Господи — казах внезапно.

— Какво? — стресна се Марино и внимателно се огледа наоколо.

— Кесията с храната му. Какво е станало с нея? Нямаше я в мерцедеса ми. Там не се виждаше нищо подобно. Дори нямаше опаковка от дъвка.

— Права си, мамка му. Не видях нищо и на улицата, където беше паркирана колата ти. Нямаше нищо около трупа, нито на местопрестъплението.

Имаше едно място, където никой не бе оглеждал, и то се намираше точно тук при нас, на улицата до ресторанта. Ние с Марино отново извадихме фенерите си и започнахме да обикаляме. Огледахме внимателно улица «Броуд», но открихме малката бяла кесия на Двайсет и осма улица, близо до бордюра. От съседния двор залая куче. Местоположението на кесията навеждаше на мисълта, че Дани бе паркирал колата ми колкото се може по-близо до кафенето в район, където сградите и дърветата хвърляха плътна, гъста сянка, а светеха малко лампи.

— Имаш ли моливи или химикалки — в чантата си? — запита Марино и клекна до това, което подозирахме, че са остатъците от вечерята на Дани.