Проклетата кауза

— Добре, да си представим, че не е имал пари от другаде — казах. — Да предположим, че е искал да се отбие някъде близо до службата и затова е останал на улица «Броуд».

— Сещам се за «По», което не е на «Броуд», но пък е много близо до парк «Либи». Също и кафенето, разбира се.

— И аз мисля така — съгласих се.

Влязохме в «По», където управителят уреждаше сметката на последния клиент за вечерта. Изчакахме доста време само за да ни съобщят, че за вечеря е имало много малко хора и не е влизал никой, отговарящ на описанието на Дани. Върнахме се в колите и продължихме на изток по «Броуд» до кафене «Хил» на Двайсет и осма улица. Пулсът ми се ускори, когато осъзнах, че ресторантът се намира само една улица по-надолу от мястото, където бе намерен мерцедесът ми.

Известно с коктейлите си «Блъди Мери» и великолепното си чили, кафенето се намираше на ъгъла и с течение на времето бе станало любимо място за срещи на ченгетата. Бях ходила там много пъти, обикновено с Марино. Мястото беше истински квартален бар и по това време масите бяха все още заети, във въздуха се виеше дим, а телевизорът предаваше шумно клипове на Хауи Лонг. Дейго сушеше чаши зад бара, когато ни забеляза и се ухили широко.

— Какво правите тук толкова късно? — запита тя, като че ли това не се бе случвало никога преди. — Къде бяхте по-рано, когато стана цялата шумотевица?

— Я ми кажи — започна Марино, — как беше бизнесът тази вечер в кафенето, където правят най-хубавите пържоли в града?

Той се премести по-близо до нея, за да го чуват останалите посетители. Дейго беше жилава чернокожа жена и в момента ме оглеждаше внимателно, като че ли ме бе виждала и преди.

— По-рано тук беше претъпкано — отговори тя. — Мислех, че ще припадна от умора. Мога ли да ви предложа нещо, капитане, а също и на приятелката ви?

— Може — отговори Марино. — Познаваш доктор Скарпета, нали?

Дейго се намръщи замислено, после се сети.

— Знаех си, че съм ви виждала тук и преди. С него. Вие двамата още ли сте женени? — засмя се тя, като че ли беше казала нещо адски смешно.

— Слушай, Дейго — продължи Марино. — Чудим се дали едно хлапе не е идвало тук днес по-рано. Бял, слаб, с дълга, тъмна коса. Наистина хубав. Бил е облечен в кожено яке, джинси, пуловер, маратонки и яркочервена шина на коляното. Около двайсет и пет годишен. Карал е нов черен мерцедес с много антени по него.

Очите й се присвиха, а лицето й помрачня, докато слушаше Марино. Ръката й пусна кърпата. Подозирах, че полицаите са й задавали въпроси в миналото за други неприятни неща. Изражението й подсказваше, че презира мързеливи, лоши хора, които не чувстват нищо, когато съсипват живота на почтените хора.

— О, знам много добре кого имате предвид — каза тя. Думите й имаха ефекта на изстрел. И двамата насочихме вниманието си към нея стреснати.

— Той дойде около пет. Така поне предполагам, защото беше още рано. Е, имаше няколко човека, които си пиеха бирата, както винаги. Но клиентите за вечеря още не бяха дошли. Той седна ей там.

Дейго посочи към празната маса под пълзящото растение в дъното на залата, където на тухлената стена имаше картина с петел. Вторачих се в масата, където Дани бе ял последната вечеря в живота си заради мен и го видях пред очите си. Беше жив и весел, с дълга, лъскава коса. После си го представих окървавен и окалян, проснат на тъмния хълм, обсипан с боклуци. Сърцето ме заболя и ми се наложи да отместя поглед. Просто трябваше да направя нещо с очите си.

Овладях се, обърнах се към Дейго и казах:

— Той работеше за мен. Казваше се Дани Уебстър.

Тя се загледа продължително в мен, осъзнала значението на думите ми.

— Ох — прошепна Дейго тихо. — Това е той. О, Господи, не мога да повярвам. Предаваха го по новините, а хората тук говореха за това цяла вечер, защото всичко е станало малко по-надолу по улицата.

— Да — потвърдих.

Тя погледна тъжно към Марино.

— Той беше само едно хлапе. Дойде тук, без да обръща внимание на никого. Просто седна, за да си изяде сандвича, а после някой го е убил. Казвам ви — тя вбесено започна да търка плота, — наоколо има прекалено много злоба. Прекалено много! Писна ми от това. Разбирате ли? Хората убиват, без да им мигне окото.

Няколко от седящите наблизо клиенти дочуха разговора ни, но продължиха своя, без да се вторачат в нас. Марино беше с униформа, а това очевидно подтикваше хората да си гледат собствените работи. Изчакахме Дейго да се поуспокои и си намерихме маса в най-тихия ъгъл на бара. Тя кимна към една от келнерките.

— Какво искаш, сладурче? — запита ме Дейго. Струваше ми се, че никога вече няма да мога да ям, затова си поръчах само билков чай, но тя не искаше и да чуе за това.