Проклетата кауза

Мант седеше и пушеше с кръстосани крака и увиснало върху колана шкембе. Той ме погледна безизразно и отговори:

— Нямам идея кои са те, но те със сигурност знаят кои сме ние. Това е, което ме плаши. Мога да ви кажа кога започна всичко. Тринадесети октомври. Не знам дали си спомняте случая.

Нямах дори бегла представа за какво говори.

— Аутопсията беше извършена от лекарите на флотата, защото смъртта бе настъпила в техния док в Норфолк.

В главата ми се появи смътен спомен.

— Човекът, който случайно паднал в сухия док?

— Точно той.

— Прав сте. Това беше случай на флотата, а не наш — казах и зачаках това, което подозирах, че ще чуя. — Разкажете ми какво общо има това с нас.

— Нали разбирате, спасителният отряд направил грешка — започна той. — Вместо да закарат трупа във военната болница в Портсмут, те го донесоха в моя кабинет, а младият Дани не знаеше нищо за случая. Той започнал да взима кръв, да попълва документите, изобщо да върши обичайната работа. Но открил нещо твърде необичайно в личните вещи на починалия.

Осъзнах, че доктор Мант не знае за Дани.

— Жертвата имала брезентова торба — продължи той. — Спасителите просто я поставили върху трупа и покрили всичко с чаршафа. Колкото и глупаво да е, ако не беше станала цялата разправия, ние въобще нямаше да разберем нищо.

— Какво да разберете?

— В този човек имаше екземпляр от една доста зловеща библия. По-късно научихме, че е свързана с някакъв култ. «Новите ционисти». Ужасно нещо. В книгата подробно се описваха мъчения, убийства и други подобни зверства. Кошмарно нещо според мен.

— «Книгата на Хенд» ли се наричаше? — запитах.

— Да — оживи се той. — Точно така.

— В черна кожена подвързия?

— Така мисля. Имаше напечатано име, но странно защо, не беше името на починалия. Шапиро или нещо подобно.

— Дуейн Шапиро.

— Разбира се — потвърди Мант. — Значи вече знаете за това.

— Знам за книгата, но не и защо е била в онзи човек, защото със сигурност той не е бил Дуейн Шапиро.

Мант замълча и разтърка лицето си.

— Струва ми се, че името му беше Катлет.

— Може да е бил убиецът на Дуейн Шапиро — казах. — Възможно е библията да е била у него точно по тази причина.

Докторът не знаеше.

— Също така не знам какво стана с книгата, след като Дани я намери — каза той. — Когато осъзнах, че имаме случай на военните в нашата морга, накарах Дани да закара трупа в Портсмут. Очевидно вещите на този нещастник също трябваше да потеглят с него.

— Но Дани е запазил книгата — казах.

— Страхувам се, че да — отвърна Мант, наведе се и загаси цигарата си в пепелника на масичката.

— Защо го е направил?

— Влязох случайно в кабинета му и я забелязах. Попитах го защо е у него. Обяснението му беше, че след като на книгата е напечатано името на друг човек, тя може случайно да е била прибрана от местопрестъплението. Според него торбата също можеше да е на друг човек.

Мант замълча за момент, после добави:

— Нали разбирате, Дани беше нов и смятам, че е допуснал съвсем честна грешка.

— Отговорете ми, докторе — казах, — по това време в офиса идваха ли разни репортери? Например някой друг разпитвал ли е за човека, смазан в дока?

— Да, господин Едингс. Спомням си, защото той искаше да научи всяка подробност, а това доста ме озадачи. Доколкото знам обаче, по-късно той не написа нищо по въпроса.

— Дали Дани е говорил с Едингс?

Мант се замисли.

— Струва ми се, че ги виждах да си говорят. Но младият Дани знаеше добре, че не трябва да го цитират.

— Възможно ли е той да е дал на Едингс книгата, при положение че Едингс е работел върху история за «Новите ционисти»?

— Всъщност не знам. Не видях книгата повече и реших, че Дани я е върнал на флотата. Как е той между другото? Липсва ми. Как е коляното му? Наричах го «Скокльо» — засмя се Мант.

Не отговорих на въпроса му и дори не се усмихнах.

— Разкажете ми какво стана след това. Какво ви уплаши?

— Странни неща. Започнаха да ми мълчат по телефона. Усетих, че ме следят. Шефът на моргата, както знаете, напусна без обяснение. Един ден отидох на паркинга, а по цялото предно стъкло на колата ми имаше кръв. Взех проба в лабораторията и се оказа, че е от крава.

— Предполагам, че сте се срещали с детектив Роше — казах.

— Уви, да. Никак не го харесвам.

— Той опитвал ли се е да получи някаква информация от вас?

— Отбиваше се понякога. Не за аутопсиите, разбира се. Страхуваше се от тях.

— Какво искаше да научи?

— Смъртта, за която говорихме. Задаваше въпроси за човека.

— Разпитва ли ви за личните му вещи? За торбата, която случайно е пристигнала в моргата заедно с трупа?

Мант се опита да си припомни.

— Сега, когато помагате на жалката ми памет, ми се струва, че ме разпитва за торбата. Доколкото си спомням, отпратих го към Дани.

— Е, очевидно Дани не му я е дал — казах. — Или поне не му е дал книгата, защото тя попадна по-късно в наши ръце.

Не му разказах как, защото не исках да го тревожа.

— Проклетата книга сигурна е адски важна за някого — отсъди той.

— Дори повече, отколкото си мислех — отговорих. Замълчах, а той запали нова цигара. После запитах:

— Защо не ми казахте? Защо избягахте, без да споменете и дума?