Проклетата кауза

— Честно казано, не исках и вие да се замесвате в това. А и всичко звучеше направо фантастично.

Той поспря. По лицето му личеше, че се досеща за другите ужасни случки, станали, откак бе напуснал Вирджиния.

— Доктор Скарпета, не съм млад вече. Искам само да си върша работата спокойно, преди да се пенсионирам.

Не исках да го критикувам допълнително, защото го разбирах. Не го обвинявах и се радвах, че бе избягал, защото вероятно така бе спасил живота си. Колкото и иронично да звучеше, той наистина не знаеше нищо важно и ако го бяха убили, щеше да е съвсем напразно, както убийството на Дани.

После му разказах историята с Дани. Опитах се да отблъсна назад в мислите си образите на яркочервената шина и локвите кръв, на листата и калта, полепнали по разбитата глава. Спомних си сияйната усмивка на Дани. Знаех, че никога няма да забравя малката бяла кесия, която бе изнесъл от кафенето на хълма, където кучето не бе спряло да лае почти през цялата вечер. Винаги щях да виждам тъгата и страха в очите му, когато ми помагаше с аутопсията на Тед Едингс, когото бе познавал. Двамата млади мъже невнимателно се бяха повели един друг към зловещата си смърт.

— Мили Боже! Горкото момче! — бе всичко, което Мант успя да каже.

Той покри очите си с носната си кърпа, а когато го напуснах, продължаваше да плаче.

Глава петнадесета

Същата вечер ние с Уесли потеглихме обратно за Ню Йорк. Пристигнахме рано, защото вятърът беше над сто възела. Минахме през митницата и прибрахме багажа си, после същият автобус ни посрещна до бордюра и ни върна до частното летище, където ни чакаше лиърджетът.

Времето се бе затоплило неочаквано и заплашваше с дъжд. Летяхме през колосални черни облаци, проблясващи от зловещи намерения. Бурята се разрази внезапно. Небето се озари от светкавици, които ме караха да се чувствам, сякаш летя сред жестока битка. Информираха ме набързо за настоящето положение на нещата и никак не се изненадах, когато научих, че Бюрото е поставило и свой пост заедно с полицейските и спасителните екипи.

Научих с облекчение, че Луси е била отзована от задачата си и отново работи в АИП, където беше на сигурно място. Това, което Уесли ми каза чак когато стигнахме до академията, бе, че тя е била призована заедно с останалите от ЕСЗ и нямаше да остане в Куантико дълго.

— В никакъв случай — възпротивих се като майка, която отказва позволение за нещо.

— Страхувам се, че в това отношение нямаш думата — отвърна той.

Уесли ми помагаше да пренеса багажа през фоайето на «Джеферсън», което бе напълно безлюдно в тази съботна вечер. Махнахме на младата жена зад рецепцията и продължихме да спорим.

— За бога — продължих. — Тя е прекалено неопитна. Не можеш просто да я хвърлиш по средата на ядрена криза.

— Не я хвърляме в нищо — отговори той и бутна стъклената врата. — Всичко, от което се нуждаем, са техническите й способности. Луси няма да стреля със снайпер или да скача от хеликоптер.

— Къде е тя сега? — запитах, когато се качихме в асансьора.

— В леглото, надявам се.

— О — погледнах часовника си. — Вече е полунощ. Мислех си, че е утре и трябва да ставам.

— Знам. Аз също съм объркан.

Очите ни се срещнаха и аз погледнах встрани.

— Предполагам, би трябвало да се преструваме, че нищо не е станало — казах заядливо, защото не бяхме обсъждали случилото се.

Влязохме в коридора, Уесли набра кода на ключалката и отвори следващата стъклена врата.

— Какъв смисъл има да се преструваме? — запита той, отваряйки следващата врата.

— Просто ми кажи какво искаш да направим.

Намирахме се в обезопасения апартамент, където обикновено отсядах, когато работата или опасността ме задържаха тук за през нощта. Уесли занесе багажа ми в спалнята, а аз дръпнах завесите във всекидневната. Мебелировката беше удобна, но проста, а когато Уесли не ми отговори, си спомних, че вероятно не е безопасно да се водят интимни разговори тук, където се знаеше, че поне телефоните се подслушват. Последвах го обратно в коридора и повторих въпроса си.

— Имай търпение — каза той тъжно или просто уморено. — Виж, Кей, трябва да се прибера у дома. Първото, с което трябва да се заемем сутринта, е въздушно наблюдение заедно с Марша Градейки и сенатор Лорд.

Градейки беше главният прокурор на САЩ, а Франк Лорд — председателят на съдебния комитет и стар мой приятел.

— Искам да бъдеш с нас, защото ти знаеш повече от всеки друг за това, което става. Може да им обясниш важността на библията, в която вярват онези кретени. Фактът, че са готови да убиват за нея и също така да умрат за нея.

Уесли въздъхна и разтърка очи.

— Трябва да поговорим и за това как ще действаме със заразените мъртъвци, ако не дай си Боже, онези проклети задници решат да взривят реакторите.

Той ме изгледа внимателно.

— Всичко, което можем да направим, е да опитаме — добави той и знаех, че говори не само за сегашното критично положение.

— Точно това правя, Бентън — казах и се прибрах в апартамента си.