Пустинна звезда

— Какво друго ви каза Тед? — попита Балард.

— Не помня добре — призна Хейстингс. — Направо ми причерня, когато той каза: „Тя те разследва, човече, затова по-добре внимавай“.

— Не помните ли още нещо? — настоя тя.

— Не, единственото, което исках в онзи момент, бе да затворя телефона — каза Хейстингс. — Бях толкова ядосан, щом осъзнах за какво е била всъщност онази среща между нас.

— С кой друг сте говорили за това? — попита Бош. — Казахте ли на съветника?

— Не, смятах да му разкажа всичко утре и да го накарам да ви уволни — рече Хейстингс. — Говорих с Рита, но тя не е казала на никого.

Задържа погледа на Балард за един дълъг момент.

— Не бива да говорите с никой друг — каза Балард. — Дори със съветника и определено не с Тед Ролс. Рита също.

— Значи ще си мълчим, докато вие правите какво? — попита Хейстингс.

— Продължаваме разследването — каза Балард. — Много сме близо и вие със съветника сте първите, на които ще се обадя, щом стигнем до някакъв резултат.

— Ами ако Тед ми се обади? — попита Хейстингс. — Какво да му кажа?

— Просто не вдигайте — отвърна Бош. — Ако говорите с него, може да усети, че знаете нещо.

— Божичко — промълви Хейстингс. — Не мога да повярвам.

Балард стана и Бош я последва. Знаеше, че тя разбира, че сега трябва да се заемат с Ролс — ако вече не е прекалено късно.

Хейстингс остана седнал, изглеждаше дълбоко замислен.

— Току-що осъзнах нещо — каза той.

— Какво? — попита Балард.

— Че съм дарил бъбрека си на човека, убил Сара — каза Хейстингс. — И Лора Уилсън и кой знае кого още. Запазил съм живота на този човек, за да върши това.

— Нелсън, все още не сме сигурни — каза Балард. — Работим по случая стъпка по стъпка. Вие много ни помогнахте, но трябва да продължим работата си. Обещавам ви, че лично ще ви държа в течение.

Хейстингс се взираше невиждащо в нищото.

— Добре ли сте, Нелсън? — попита Балард.

— Да — отвърна Хейстингс с безизразен глас. — Направо чудесно.

Те го оставиха да седи там с мислите си. Бош се огледа за Рита Форд, докато излизаха от къщата, но не я видя. Изглежда, Хейстингс засега беше сам.

33.

Първото, което направи Балард, след като с Бош се върнаха в колата й, беше да се обади на Пол Масър.

— Пол, налага се да дойдеш.

— Сериозно? — попита той. — Неделя е… какво става?

— Трябва ми заповед за обиск и искам да е желязна. Не бива в никакъв случай да се обърне срещу нас в съда.

— И ти трябва за днес?

— Трябва ми за преди десет минути. Можеш ли да дойдеш? Ще ти я нахвърля в общи линии. Обещавам ти, че само влизаш и излизаш.

— Защо не ми я пратиш по имейла? Мога да я прегледам на телефона.

— Не, искам те в офиса, за да я прегледаме заедно.

— Уф, добре. Дай ми един час и съм там.

— Благодаря ти. И, Пол, не казвай на никой друг от екипа, че идваш на работа. На никой!

Затвори, преди той да е успял да я попита какво става. Подкара колата надолу по хълма към „Сънсет“.

— Аз не съм ти нужен за това, нали? — попита Бош. — Вие с Пол ще я напишете.

Балард го погледна и каза:

— Предполагам. Но ти си писал повече заповеди за обиск от мен и Пол взети заедно. Къде смяташ да ходиш?

— Мислех си да се кача в колата и да отида да дебна Ролс — отвърна Бош. — Ако успея да го намеря.

Балард кимна. Това беше правилен ход.

— Добра идея. Мога да му взема домашния адрес от служебното досие. Той има също така офис над един от магазините си — първия, който е открил в Санта Моника. Там му е щабквартирата, откъдето управлява всички други. Можеш да потърсиш адреса му. Казва се „НДО пощенски услуги и други“.

— Ясно — отвърна Бош. — НДО?

— Веднъж го чух да казва на другите от екипа, че това означавало „Недей да откачаш“, но никой не бива да го знае.

— Много мило. Ами колата му?

— Имам копия от всички документи, които е попълнил при влизането си в екипа, включително описание на колата и регистрационния й номер за охраната в „Амансън“.

— Добре, прати ми и това. Остави ме на „Сънсет“ и ще хвана такси до вкъщи. Така ще си спестиш малко шофиране.

— Сигурен ли си?

— Колата ми се намира в посока обратна на „Амансън“. Ти трябва да отидеш там и да започнеш да пишеш.

Балард хвана зелен светофар и зави от „Сънсет Плаза“ по булевард „Сънсет“. Спря до бордюра пред една кантора за недвижими имоти. Бош се позабави, преди да слезе, оглеждайки стъклената фасада на сградата.

— Какво? — попита Балард.

— Нищо — каза Бош. — Работих по един случай, свързан с това място, когато то беше елитен бижутерски магазин. Двама братя бяха убити в задната стая.

— А, да, помня го.

— Тогава пак се оказа, че са замесени продажни ченгета.

Бош слезе от колата и погледна Балард, преди да затвори вратата.

— Като открия Ролс, ще ти звънна. Чакай обаждането ми.

— Нямаш… Искам да кажа, добре звучи.

— На косъм беше.

— Ама се усетих.

— Успех със заповедта.

Той затвори вратата и Балард се вля в уличното движение, предизвиквайки бибипкането на един шофьор, който си мислеше, че го е засякла. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и видя как Бош стои на тротоара и си зяпа телефона. Викаше си такси.