Пустинна звезда

Затвориха. Бош погледна през улицата към магазина на НДО. Имаше изглед през витрината към щанда за колети, където служителят, изглежда, четеше книга, докато чакаше следващия клиент.

На Бош му харесваше този наблюдателен пункт, а и не беше сигурен дали мястото за паркиране ще остане свободно, ако направи още едно кръгче около сградата. „Монтана“ беше оживен търговски район и местата за паркиране не оставаха свободни задълго. Но онази задна врата го притесняваше. Не знаеше дали там има вътрешно стълбище, което свързва магазина с офиса горе. Но така или иначе бе невъзможно само едни очи да наблюдават едновременно и магазина, и офиса. Надяваше се Балард да пристигне скоро с подписаната заповед за обиск.

35.

Очите на съдия Чарлз Роуън грейнаха, когато видя Балард на входната си врата.

— Рене! Любимият ми детектив в целия Град на ангелите. Как си, скъпа?

— Добре съм, съдия. А вие как сте?

— Вече съм по-добре, щом те видях. Какво ми носиш?

Той направи крачка назад, за да я огледа по-добре, и погледът му се задържа върху нея прекалено дълго. Балард бе отвратена, но запази деловия си вид.

— Мисля, че знаете — каза тя. — Имам искане за заповед за обиск по един случай, който се разкрива, докато говорим. Може ли да ви разкажа за него?

— Разбира се — отвърна Роуън. — Влизай, влизай.

Той отстъпи още назад, но отвори вратата само малко, така че Балард да се промуши покрай него, докато влиза. Неловкостта й се усили още повече.

Роуън беше доста над шейсетгодишен, поне две десетилетия по-стар от Балард. Имаше сребристосива коса и брада в същия цвят. Изобилните косми в ушите му бяха в тон с тях.

Тя и друг път бе идвала в къщата на Роуън и знаеше, че той живее сам след няколко неуспешни брака. Знаеше също, че трябва да завие надясно, където се намираше трапезарията, а не към хола, където съдията можеше да се опита да седне твърде близо до нея на дивана.

— Не искаш ли да се разположиш удобно в хола? — попита Роуън.

Но Балард вече бе влязла в трапезарията.

— Масата тук ще свърши работа, съдия — каза тя. — Партньорът ми е сам на пост и не искам да го карам да чака. Нещата могат да станат опасни. Така че ако благоволите да погледнете това, ще мога да се върна бързо при него.

— Разбира се — отвърна Роуън. — Но всичко по реда си. Какво ще пиеш? Чай с лед, шардоне, какво?

— Наистина, съдия, единственото, което искам, е да прочетете заповедта и се надявам да откриете, че всичко съответства и е в пълен ред.

И го дари с най-пленителната усмивка, която можеше да си докара при дадените обстоятелства. После сложи искането за заповед за обиск на масата и дръпна стола за него. Тя щеше да остане права.

Роуън я погледна и изглежда, разбра, че това няма да се превърне в приятелска визита. Отиде до стола и седна.

— Така, да видим какво имаме тук…

— Мога да ви го разясня — каза Балард. — Но ако искате просто да го прочетете, всичко е написано.

— Ходихте ли е това в прокуратурата?

— Не точно. Сега ръководя отдел „Неприключени следствия“ и имаме назначен при нас един пенсиониран заместник областен прокурор, който преглежда заповедите ни и ни помага да ги напишем. Днес дойде от къщи, за да свърши това, защото знаеше, че времето е от решаващо значение.

— Наистина ли? Как се казва?

— Пол Масър. Работил е в „Тежки престъпления“ в прокуратурата.

— Знам го. Способен прокурор.

— Такъв е.

— Така… да видим.

Съдията започна да чете първата страница и Балард усети, че стомахът й се свива. Първите четири страници от молбата съдържаха стандартни законови формулировки, които бяха практически едни и същи във всяка заповед, представяна на съдия. Роуън можеше да ги прескочи, за да стигне до същинската част — резюмето на случая и обосновката — но не го правеше и Балард трябваше да приеме, че това е защото бе отбила опита му да превърне това в приятелско посещение, ако не и нещо повече.

Въпреки това не каза нищо от страх, че може да ядоса съдията и да го накара да отхвърли заповедта. Пристъпваше от крак на крак и просто гледаше.

Роуън запази мълчание, докато стигна до третата страница, а после заговори, без да вдига очи от документа.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо за пиене, Рене?

— Не, благодаря. Партньорът ми ме чака.

— Разбирам. Работя колкото бързо мога. Трябва да съм щателен. Не искам това да се обърне срещу мен и да ме ухапе в апелативния съд, ако реша просто да го подпиша и да те отпратя.

— Разбира се, сър.

— Чарли. Стари приятели сме, Рене.

— Е, тогава… Чарли.

Най-после той стигна до излагането на фактите по случая, а после и до обосновката. Балард си погледна часовника. Тревожеше се какво става с Бош, който я чакаше на Монтана Авеню.

— Гледането на часовника няма да помогне — каза Роуън. — Ти може да бързаш, но аз не бива да бързам. Не и когато става дума за обиск на собствеността и тялото на един човек.

— Разбирам, сър — каза Балард. — Тоест, Чарли.