Пустинна звезда

Малко след Маратон имаше задръстване заради катастрофа на Седеммилния мост, което увеличи пътуването с близо час. Вече минаваше един, когато спря на паркинга на полицейското управление в Кий Уест. Когато слезе от колата, контузеното му коляно бе схванато и туптеше от дългото шофиране. Не бе взел никакви обезболяващи, защото искаше да е бодър по време на шофирането, но сега отвори багажника, разкопча сака, който бе приготвил в Ел Ей, и лапна две таблетки „Адвил“. Надяваше се лекарството да е достатъчно силно, за да намали болката бързо.

Полицейското управление бе боядисано в оранжево-розови пастелни цветове. Рецепцията представляваше всъщност един външен прозорец, зад който имаше полицай, седнал на бюро. Бош зачака на слънцето, втори на опашката след един мъж, който питаше как да съобщи за кражба на велосипед. Усещаше как влагата лепне по кожата му. Дори въздухът в дробовете му му се струваше тежък.

Най-после дойде неговият ред и Бош докуцука до прозореца и показа значката си. Имаше високоговорител и микрофон, вграден в стъклото.

— Здравейте — каза той. — Работя за отдел „Неприключени следствия“ на Лосанджелиското полицейско управление. Дошъл съм по един случай и исках да видя дали бих могъл да поговоря с някого от „Изчезнали лица“.

Стъклото бе тъмно почти колкото задните прозорци на лимузина. Бош едва можеше да различи силуета на някакъв човек, седящ от другата страна, но не можеше да познае дали говори с мъж или с жена.

По високоговорителя се разнесе мъжки глас.

— Неразкрит случай за изчезнало лице?

— Хм, не точно — каза Бош. — Но мисля, че някой детектив от „Изчезнали лица“ може би ще успее да ми помогне да намеря човека, когото проследих дотук.

— Името ви?

— Хари Бош.

— На значката не пишеше ли „пенсиониран“?

— Да. Работя като доброволец. По-рано разследвах неразкрити случаи, когато бях в управлението. Помолиха ме да се върна, след като се пенсионирах.

— Добре, изчакайте да се обадя. Ако не възразявате, бихте ли отстъпили от прозореца, за да могат да минават други?

— Няма проблем.

Бош отстъпи от прозореца и застана от лявата му страна. Обърна се, огледа се и видя, че никой друг не чака ред.

Пет минути изтекоха бавно. Той се облегна на стената до прозореца, за да не натоварва коляното си. Хапчетата, които бе взел, още не отслабваха болката.

Никой друг не се приближи до прозореца, а мъжът зад него не даде на Бош никаква информация. Бош усещаше как ризата му започва да лепне от пот по гърба му. Свали си спортното сако и го преметна през ръка.

Най-после се чу метално стържене на отваряща се тежка врата и на прага застана мъж със свободна мексиканска риза. Ризата едва скриваше пистолета и значката на кръста му.

— Лосанджелиска полиция? — попита мъжът.

— Аз съм — каза Бош.

— Елате.

— Благодаря.

Когато Бош пристъпи към вратата, мъжът протегна ръка.

— Кент Осбърн.

Бош я стисна.

— Хари Бош. Благодаря ви за отделеното време.

— Трябва да намираме време за лосанджелиската полиция — каза Осбърн. — Там е голямото добрутро.

Бош се усмихна неловко. В тона на Осбърн имаше нотка на сарказъм.

Осбърн заведе Бош в един детективски отдел, където той преброи бюра за шестнайсет детективи. Нямаше висящи от тавана табели, които да обозначават секциите за различни видове престъпления. Зад половината от бюрата седяха мъже или жени и повечето от тях впериха очи в Бош, когато влезе.

Бюрото на Осбърн бе последното на първия ред. Той дръпна стола от едно празно бюро и го изтъркаля пред своето.

— Сядайте. Ранен ли сте? Куцате.

— Катастрофирах в неделя. Прецака ми се коляното.

— Май и ухото ви се е прецакало.

— Да.

Седнаха. Осбърн погледна нещо на екрана на настолния си компютър, после премести очи към Бош.

— Е, какво мога да направя за Лосанджелиската полиция?

— Не знам дали човекът зад прозореца ви е обяснил нещо, но аз работя по неразкрити случаи на убийства — каза Бош. — В момента се занимавам с четворен случай — четиричленно семейство, убито с пистолет за пирони и заровено в пустинята.

— Това сигурно боли.

Бош не обърна внимание на този жалък опит за черен хумор.

— Случаят е почти на девет години — продължи той. — Наскоро го отворихме наново и има един човек, който ни интересува. Надежден свидетел ни съобщи, че се намирал тук, но това е било поне преди шест години.

Осбърн се намръщи.

— Шест години в Кий Уест са много време. Този град се променя бързо. Хората идват и си отиват. Защо сте поискали копой от „Изчезнали лица“?

Бош отдавна не бе чувал да използват тази дума за детектив, а може би и никога в реалния свят.

— Заради престъплението в Ел Ей. Този човек е играл в дългосрочен план. Наел се е на работа, трудил се е да се издигне в продължение на години и когато станал ценен работник, убил собственика и семейството му и разпродал бизнеса в класическа схема на „изтърбушване“. Предполагам, че е дошъл тук, за да направи същото отначало.

— Доколкото знам, тук нямаме убити семейства.

— Свидетелят ми от Ел Ей каза, че той инвестирал в бар в Кий Уест, а после барът фалирал. Мисля, че ако той е тук, се е заел с нещо друго.

— Ами това с изчезналите лица?