Пустинна звезда

Белинда Кинг отговаряше на почти всички параметри, които Балард бе въвела при търсенето си в дигиталния архив. Беше ги събрала от предметите, намерени в кутията от контейнера, и известните елементи за почерка на убийствата на Тед Ролс. Балард смяташе, че търси жертва, която е млада жена и е била нападната през нощта в дома си от непознат, който не е оставил ДНК. Също така жертвата трябваше да е намерена гола — като се има предвид, че Ролс й бе взел нощницата — и причината за смъртта вероятно щеше да е удар с тъп предмет, ако не и конкретно определена като удари с чук. Освен това жертвата можеше да е имала приятел или годеник, който й е подарил гривната. Последното изискване, което Балард бе въвела във формата за търсене, бе случаят да е отворен и неразкрит.

Търсенето бе дало седем резултата и случаят на Кинг бе седмото дело, извадено от Балард. Първите шест не бяха изцяло отхвърлени, но на Балард й се струваха неподходящи по различни причини. Надяваше се седмият случай да е категорично съвпадение, но когато премина от резюмето към снимките от местопрестъплението, бързо го отхвърли като възможно убийство на Тед Ролс. Жертвата бе открита гола и пребита до смърт, но Балард прецени, че е прекалено едра, за да се е чувствала комфортно в тази нощница. Освен това обстоятелствата по случая бяха навели детективите на мисълта, че тя е познавала убиеца си и може би е правила доброволен секс с него, преди той да я нападне. Нямаше признаци за сексуално насилие.

Разочарована, Балард се облегна в стола си. Захлопна делото и го сложи на купчината папки с другите случаи, които бе прегледала. Реши, че няма да ги връща на полиците в архива. Щеше да накара Хари Бош с неговия дългогодишен опит на детектив по убийствата да ги прегледа, за да потвърди или отхвърли заключенията й за всяко от тях.

Отърси се от недоволството от изгубения ден и реши да пусне още едно търсене в дигитализираните данни за престъпления на полицейското управление, като този път махне един от филтрите, за да види дали ще получи повече резултати.

Филтърът, който махна, бе изискването случаят да е неразкрит. Отбеляза квадратчето „Всички случаи“ и новото търсене й даде още девет престъпления с подобни характеристики. Тъй като архивът на „Амансън“ съдържаше само дела по неразкрити случаи, Балард остана в базата данни и прегледа дигиталните извлечения, готова да запише името на всяка жертва и номера на делото й, ако реши, че случаят изисква по-подробно разглеждане. За такова разглеждане щеше да й се наложи да отиде при първоначалните следователи, за да изтегли делата по разкритите случаи и да ги разпита.

Прегледа набързо деветте извлечения и не записа нито едно дело в бележника си. Макар че всички те приличаха по метод на убийствата на Сара Пърлман и Лора Уилсън, бяха приключили с присъда след съдебно решение или, в два от случаите, самопризнание. Балард знаеше, че във всяко от тях може да има съдебна грешка или дори фалшиво самопризнание, но само от съкратените извлечения не можеше да види в случаите нищо съмнително. В кратката си форма всички те представляваха просто банални обобщения и арестантски снимки. Нищо повече.

Излезе от базата данни и въздъхна, подразнена от мисълта, че е работила напразно цял ден.

Изпитваше нужда от думите на подкрепа на Хари Бош. Знаеше, че може да му се оплаче, че си е загубила времето, и той ще й отговори с мъдрост и окуражаване. Ще й напомни, че в едно разследване на убийство задънените улици винаги са много повече от следите, които водят до някакъв резултат. За него това бе основно уравнение в работата. Веднъж й бе казал, че в тяхната професия нещата са като в бейзбола. Най-добрите играчи в половината от случаите не могат да уцелят топката. И че същото е и когато проследяваш дири в убийствата.

Извади телефона си и се обади на Бош, но се включи гласовата поща.

— Хари, аз съм. Обади ми се, когато можеш. Трябва да поговорим колко скапан ден беше днес. Чао.

Стана и прибра телефона в джоба си. Видя Хатърас приведена над бюрото си в съседното отделение.

— Колин — каза Балард. — Ще се поразходя да си проветря главата, а после ще си взема кафе отгоре. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна Хатърас. — Ти знаеш, че това е медальон, нали?

Балард вече бе тръгнала да се отдалечава, когато чу въпроса. Завъртя се кръгом и се върна при Хатърас.

— Какво?

— Висулката — каза Хатърас. — Има пантичка. Отваря се и вътре има малка снимка.

Балард се приведе над рамото на Хатърас и видя, че висулката-палитра наистина има пантичка, която й позволява да се отваря като миниатюрна книга. Вътре имаше портретна снимка на млад мъж с черна коса и редки мустаци над широка усмивка.

— Не биваше да я вадиш от плика — каза тя.

— Наложи се — отвърна Хатърас. — Нямаше как да я отворя, докато беше вътре.

— Знам, но още не я бях проверила за отпечатъци и ДНК.

— Ужасно съжалявам. Струва ми се, ти каза, че всичко е минало през криминалистите.

— Не и това. Намерихме го едва днес.

Хатърас пусна гривната на бюрото си, сякаш пареше.

— Вече няма значение — каза Балард. — Пипала си я.