Пустинна звезда

Взираше се в малката снимка. Приведе се да я разгледа по-добре. Младежът й се струваше познат, но не можеше да се сети откъде точно.

— Случайно да имаш лупа, Колин?

— Не, но Хари има. Видях го да я използва.

Балард заобиколи, за да отиде до работното място на Бош. Там, върху купчина разпечатки, имаше малка лупа. Тя я взе и се върна при бюрото на Хатърас.

— Дай да видя.

Хатърас стана и Балард зае мястото й. Използва лупата, за да увеличи образа в отворения медальон.

— Това сигурно е „Д-О“ — отбеляза Хатърас. — Не мислиш ли?

Балард мълчеше. Младежът на снимката явно бе латиноамериканец, с тъмна кожа, тъмни очи и буйна сресана назад черна коса. Сега вече можеше да установи приликата. Осъзна, че е виждала това лице само преди минути.

— Мисля, че го познавам — каза тя.

Стана и се върна на работното си място, като пътьом даде лупата на Хатърас.

— Познаваш го? — попита Хатърас.

— Мисля, че току-що го видях — каза Балард.

Седна и веднага рестартира базата данни на полицейското управление. Изкара последното търсене и бързо прегледа извлеченията на случаите, с които се бе занимавала току-що. При всеки от тях минаваше направо на арестантските снимки на осъдения за убийството.

Седмото извлечение съдържаше снимката на човек, осъден за убийството на приятелката си през 2009-а.

— Дай ми медальона и лупата — каза тя.

— Може ли да го пипам? — попита Хатърас.

— Вече си го пипала. Донеси ми го.

Хатърас й ги донесе. Балард използва пак лупата, за да разгледа внимателно снимката в медальона, а после се обърна към компютъра, за да направи сравнение.

Беше сигурна, че гледа две различни снимки на един и същ младеж. На едната той се усмихваше, а на другата изглеждаше мрачен. Тя стана и даде знак на Хатърас да заеме мястото й. Подаде й лупата.

— Колин, виж тази арестантска снимка на екрана и я сравни с онази в медальона. А после ми кажи, че не е същият човек.

Хатърас три пъти мести поглед от компютърния екран към медальона, преди да произнесе присъдата си:

— Същият е. Определено.

— Добре, дай да седна на компютъра — каза Балард.

Хатърас скочи и Балард бързо зае отново мястото си. Махна снимката от екрана и изкара подробностите за осъдения убиец. Името му беше Хорхе Очоа, на трийсет и шест, и излежаваше доживотна присъда за убийството на приятелката си Олга Рейес.

— Хорхе Очоа — каза Балард. — Може да го е американизирал. Да е използвал името Джордж.

— „Д-О“ — каза Хатърас. — Мисля, че си права.

Балард записа бързо номера на делото и имената на жертвата и заподозрения. Извлечението съдържаше също мястото на престъплението — Ривърсайд Драйв във Вали Вилидж. Беше случай на Северния холивудски участък.

В извлечението нямаше снимки от местопрестъплението и подробностите бяха оскъдни. Причината за смъртта бе записана като удар с тъп предмет, но това бе доста широко понятие. Балард имаше нужда от самото дело, за да се увери, че то е свързано с предметите, намерени в изхвърлената кутия.

— Колин, отивам в Долината да извадя този случай — каза Балард. — Няма да се върна днес.

— Може ли да дойда с теб? — попита Хатърас. — Имам чувството, че и аз имам пръст в това… каквото и да е то.

— Наистина имаш пръст в него. Свърши добра работа. Само че тук трябват следователи, а ти си специалистка по КГГ. Ще се видим утре, ако идваш. Тогава ще ти кажа какво е станало.

— Ще съм тук.

— Добре. И браво на теб, Колин. Чудесна работа свърши. Благодаря ти.

Балард бързо прибра лаптопа и папките в раницата си, грабна якето си от облегалката на стола и тръгна към изхода.

Когато стигна до паркинга, извади телефона си и се обади пак на Хари Бош. Отново чу записания му глас, който я подканваше да му остави съобщение.

— Хари, пак съм аз. Къде си? Мисля, че знам на кого е принадлежала бялата нощница. Обади ми се веднага щом получиш това.

После прибра телефона и скочи в колата си.

46.

Шофирането от Маями до Кий Уест беше четири часа по Презморската магистрала. По пътя имаше предимно семейни мотели, ресторанти, фабрики за сандали и магазини за кичозни тениски и сувенири, всичко това свързано с дълги мостове над удивително тюркоазената вода, в която като диаманти играеха слънчеви отблясъци. Бош бе пристигнал в Маями късно предната вечер, беше взел кола под наем и бе карал до Кий Ларго, преди да спре в паркинга на един мотел със светещ неонов надпис „Свободни места“ и да направи прекъсване за през нощта.

Сега бе сутрин и планът му беше да стигне до Кий Уест до обяд и да започне издирването на Финбар Макшейн. Отправната му точка щеше да е тамошното полицейско управление. Не се бе обадил предварително и нямаше уговорена среща. Харесваше му мисълта да отиде на сляпо.