Разбудени фурии

— Значи не смяташ, че имам правото да се ядосвам? Изчезваш безследно за девет седмици, оставяш ме да ти пазя боклуците и ме правиш за смях пред другите хайдуци. Сега искаш отлагане на заплащането. Знаеш ли какво бих сторил, ако някой друг ми извърти такъв номер?

Кимнах. С кисела усмивка си спомних как бях побеснял преди два месеца, докато стоях срещу Плекс в Текитомура и от синтетичния ми носител капеха телесни течности.

Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так.

Исках да му извия врата само задето го каза.

— Мислиш, че трийсет на сто не е справедливо?

Въздъхнах.

— Рад, ти си гангстер, аз също. — Махнах с ръка. — Не, не е там работата. Едва ли някой от нас двамата знае кое е справедливо и кое не. Прави каквото си искаш. Ще намеря парите.

— Добре. — Той продължаваше да ме гледа. — Двайсет на сто. Е, това задоволява ли чувството ти за търговска почтеност?

Мълчаливо поклатих глава. Бръкнах в джоба си, стиснах в юмрук приставките и се приведох към него.

— Ето. Затова си дошъл. Четири риби. Прави с тях каквото искаш.

Той бутна ръката ми настрани и гневно размаха пръст пред лицето ми.

— Не, приятелю. Ще правя с тях каквото ти искаш. Правя ти услуга и недей да го забравяш, по дяволите. Е, казах двайсет на сто. Справедливо ли е?

Решението изникна изневиделица — светкавично като удар в тила. Когато го анализирах по-късно, така и не разбрах кое го е предизвикало. Знаех само, че сякаш отново чувах тъничък глас да ме призовава от тъмното да побързам. Беше като внезапно избила по дланите пот. Като ужас, че ще закъснея за нещо важно.

— Сериозно говоря, Рад. Ти решаваш. Ако така си рискуваш репутацията пред хайдуците — зарежи. Ще ги метна зад борда нейде в Зоната и забравяме цялата история. Ако надуеш сметката, ще намеря как да платя.

Той отчаяно вдигна ръце. В детството ни бе изкопирал този жест от сензофилмите за хайдуци като „Приятелите на Ирене Косма“ и „Престъпни гласове“. Едва се удържах от усмивка. А може би просто исках да се усмихна на бързо прииждащото усещане за движение, което ме бе обзело, на опияняващото чувство за взето решение и разбирането какво означава то. Сред важността на мига гласът на Сегешвар изведнъж стана безсмислен, почти незабележим като бръмчене на комар. Съзнанието ми го избутваше настрани.

— Добре, мамка му. Нека да е петнайсет на сто. Стига де, Так. Почтено е. Ако сваля още, собствените ми хора ще ме очистят за некадърност. Петнайсет на сто, бива ли?

Свих рамене и пак протегнах юмрук към него.

— Добре, петнайсет на сто. Още ли ги искаш?

Сегешвар плъзна длан по юмрука ми, прибра приставките с класически уличен жест и ги пъхна в джоба си.

— Мама му стара, Так, не си поплюваш в пазарлъците — изръмжа той. — Казвали ли са ти го някога?

— Комплимент е, нали?

Той пак изръмжа. Стана и се изтупа, сякаш седяхме във фабричния прахоляк. Докато ставах на свой ред, дрипльото с подноса се насочи към нас.

— Ветеран демилит — захленчи той. — Пострадах, докато дарявахме на Ню Хок безопасност за новия век. Унищожавах огромни механични рояци. Да ви се намира…

— Не, нямам пари — отсече раздразнено Сегешвар. — Слушай, ако искаш, можеш да вземеш онова кафе. Още е топло.

Зърна погледа ми.

— Е? Аз съм един скапан гангстер, нали? Какво очакваш?

Небето над Белотревната зона бе необятно и тихо. Дори ревът на турбините сякаш стихна, погълнат от пустия плосък пейзаж и влажните купести облаци над главите ни. Аз стоях до перилата с развяна от вятъра коса и вдъхвах познатия аромат на суров белотрев. Водите на Зоната гъмжат от тия растения и стъблата изплуват на повърхността зад всеки минаващ кораб. Оставяхме подир себе си широка диря от накълцана растителност и разпенена кална вода, която щеше да се успокои чак след час.

Вляво от мен Сузи Петковска седеше в кабината и управляваше с цигара в ръка, присвила очи от пушека и отблясъците по облачното небе. От другата страна Михаил бе провиснал на перилата като дълга торба с баласт. Цупеше се още откакто потеглихме — демонстрираше недоволството си, че трябва да ни придружи. От време на време унило чоплеше куплунгите по врата си.

Отдясно прелетя изоставен пункт за балиране — две-три надувни бараки и почернял кей от огледално дърво. Бяхме отминали и други — някои все още работеха, вътре светеха лампи, а отвън чакаха големи автоматични шлепове. Но това беше преди да се отдалечим много от Нова Пеща. Сега малките индустриални островчета бяха безмълвни и само засилваха усещането за пустош.

— Белотревното производство не върви добре, а? — извиках аз през воя на турбините.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Моля?

— Белотревното производство — викнах отново аз и размахах ръка към отминаващия пункт. — Напоследък не върви, нали?

Тя сви рамене.

— Никога не е вървяло при тоя нестабилен пазар. Повечето независими производители отдавна изпаднаха от играта. По нашия край Кошутското обединение пусна тия големи самоходни платформи, дето обработват и балират суровината направо на борда. Трудно е да се конкурираш с тях.