Разбудени фурии

Тишината отново се прокрадна в ефира. И двамата знаехме, че злоупотребявам с дълга му до рамките на допустимото.

— Виж сега, имам четири. С една повече, отколкото се уговорихме. Можеш да ги сервираш без мен, да ги използваш както си щеш, или изобщо да не ги ползваш, ако кредитът ми е изчерпан.

Той не отговори. Мълчаливото му присъствие отсреща ме потискаше като влажната жега, долитаща откъм Белотревната зона. Емисарският усет ми подсказа, че чашата е преляла, а емисарският усет рядко греши.

— Парите идват, Рад. Пиши ми неустойка, ако се налага. Щом приключа с другата каша, отново подхващаме стария бизнес. Временно затруднение, нищо повече.

Отново никакъв отговор. В тишината почваше да звънти тънката смъртоносна песен на стоманено въже, изпънато до скъсване. Вглеждах се към Зоната, сякаш можех да открия Радул на отсрещния бряг и да го погледна в очите.

— Той щеше да те очисти — изтърсих безцеремонно аз. — Знаеш го.

Тишината изтрая още миг, сетне се скъса. В гласа на Сегешвар звучеше фалшива приповдигнатост.

— За какво говориш, Так?

— Знаеш за какво говоря. За нашия някогашен приятел, пласьора на тетрамет. Ти побягна с другите, Рад, но с онзи крак нямаше никакъв шанс. Ако не го бях спрял, щеше да те догони. Знаеш го. Другите избягаха, аз останах.

Той въздъхна. Звукът напомняше съскане на размотано въже.

— Тъй. Неустойка, значи. Да речем трийсет процента?

— Звучи разумно — излъгах аз. И двамата бяхме наясно с лъжата.

— Да. Но мисля, че ще трябва да свалим от менюто предишната риба. Защо не дойдеш тук да дръпнеш традиционната прощална реч и да обсъдим условията. Новото финансиране.

— Не мога, Рад. Казах ти, само минавам. След един час пак изчезвам. Ще се върна не по-рано от седмица.

— Тогава… — Почти го усетих как свива рамене. — Ще пропуснеш прощалната реч. Не ми се вярва да го искаш.

— Не го искам.

Това бе наказание, допълнителна неустойка над доброволно предложените трийсет процента. Сегешвар ме бе изработил — това е важно умение в организираната престъпност, а той си знаеше работата. Кошутските хайдуци може да не са рафинирани и изискани като северните якудзари, но в общи линии играта е същата. Ако си изкарваш залъка от изнудване, трябва да знаеш как да влезеш под кожата на човека. А начинът за влизане под кожата на Такеши Ковач минаваше през цялото ми неотдавнашно минало като кървав надпис. Не трябваше много ум, за да се сетиш.

— Тогава ела — настоя сърдечно той. — Ще се напием заедно, може дори да отскочим до кръчмата на Ватанабе, да си припомним старите времена. И старото саке, хе-хе-хе? Да палнем по лула. Трябва да те погледна в очите, приятелю. Да видя, че не си се променил.

Изневиделица пред мен изплува лицето на Ласло.

Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея.

Озърнах се към Сузи Петковска, която затваряше кожуха на турбината.

— Съжалявам, Рад. Прекалено е важно, не мога да се бавя. Ако искаш рибата, прати някого на вътрешното пристанище. Чартърен терминал, седма рампа. Ще съм тук още час.

— Значи без реч?

Направих гримаса.

— Без реч. Нямам време.

Той помълча. Накрая изрече:

— Мисля, че много бих искал още сега да те погледна в очите, Такеши Ковач. Чудя се дали да не дойда лично.

— Заповядай. Ще се радвам да те видя. Само да е до един час.

Той затвори. Стиснах зъби и стоварих юмрук върху сандъка.

— Мамка му. Мамка му.

Грижи се за нея, разбрахме ли се? Пази я.

Добре де, добре. Разбрах.

Вярвам ти, Мики.

Добре, чух те, мама му стара.

Телефонен звън.

За момент по инерция вдигнах към ухото си телефона, който държах. После осъзнах, че звукът долита от отворената раница до мен. Приведох се и разбутах три-четири телефона, докато открих един с включен дисплей. Беше разпечатан. Бях го използвал преди.

— Да?

Нищо. Имаше връзка, но не долиташе нито звук. Дори и смущения. В ухото ми нахлуваше абсолютно черно безмълвие.

— Ало?

И нещо прошепна от чернотата. Нещо също тъй едва доловимо, както напрежението от предишния разговор.

бързай

После остана само безмълвието.

Оставих телефона и се вторачих в него.

В Текитомура бях провел три разговора с три телефона от раницата. Обадих се на Ласло. Обадих се на Ярослав. Обадих се на Иса. Можеше да е всеки от тримата. За да разбера точно кой, трябваше да проверя паметта на телефона.

Но нямаше смисъл.

Шепот от черното безмълвие. Глас от безмерна далечина.

бързай

Знаех чий телефон е.

И знаех кой се обажда.

Глава 22