Разбудени фурии

Влязохме на хладно и се настанихме на масичка до стъклената стена, разкриваща изглед към пристанището. Още пет-шест души седяха с багажите си наоколо и чакаха. Изнурен старец в дрипи сновеше насам-натам и протягаше поднос за кредитни чипове, разправяйки на висок глас за злочестия си живот. Хората не проявяваха интерес. Из въздуха се носеше лек аромат на евтин антисептик, който не бях доловил преди малко. Сигурно бяха минали почистващите роботи.

Кафето се оказа пълна скръб.

— Видя ли? — Сегешвар бутна чашката настрани с театрална погнуса. — Би трябвало да ти строша краката, задето ме караш да пия такава гадост.

— Опитай.

За миг погледите ни се кръстосаха. Той сви рамене.

— Майтап бе, Так. Загубил си чувство за хумор.

— Не, просто му сложих трийсет на сто неустойка. — Спокойно отпих от кафето. — По-рано беше без пари за приятелите, но времената се менят.

Той помълча, после наведе глава настрани и пак ме погледна в очите.

— Мислиш, че съм непочтен с теб?

— Мисля, че ти е много удобно да забравиш истинския смисъл на думите

ти ми спаси задника, мой човек

.

Сегешвар кимна, сякаш друго не бе и очаквал. Сведе очи към масата между нас.

— Това е стар дълг — тихо изрече той. — И доста спорен.

— Навремето не мислеше така.

Всичко бе станало твърде отдавна, за да си го спомня с подробности. Още преди емисарското обучение — там, където всичко се замъглява с изминалите десетилетия. Най-добре помнех зловонието на уличката. Алкални разтвори от фабриката за обработка на белотрев и локви машинно масло от хидравличните преси. Псувните на пласьора и блясъкът по дългата кука за лов на гърбуни, която размахваше срещу мен из влажния въздух. Другите бяха изчезнали, хлапашкият им ентусиазъм на начинаещи грабители бързо се преобрази в ужас, когато острата стоманена кука разпра крака на Радул Сегешвар от коляното до върха на бедрото. Разпищяха се и избягаха в нощта като прогонени духове, оставяйки Радул да се влачи със стонове по уличката след тях. Оставяйки мен — шестнайсетгодишен — да застана с голи ръце срещу стоманата.

— Ела тук, ситно копеле. — Пласьорът се хилеше безумно в сумрака, докато крачеше напред, преграждайки пътя ми за отстъпление. — Хайде, опитай се да ме катурнеш на мой терен. Ще те изкормя и ще те накарам да си изядеш червата, момченце.

И за пръв път в моя живот върху младата ми шия като студена ръка плъзна усещането, че виждам човек, който ще ме убие, ако не го спра.

Няма да ме пребие като баща ми, няма да ме намушка като някой хлапак от конкурентните банди, с които се сблъсквахме всеки ден по улиците на Нова Пеща. Ще ме убие. Ще ме убие, а после сигурно ще ми отреже приставката и ще я хвърли в мръсните води на пристанището, където ще остане да лежи, докато умрат всички, които познавам и обичам. Именно тази картина, този ужас от потъването завинаги в отровената вода ме тласна напред, накара ме да пресметна обсега на стоманеното острие и да ударя пласьора, когато той загуби равновесие в края на удара.

После двамата се катурнахме в калта, боклуците и амонячното зловоние на фабричните химикали и аз се сборичках с него за куката.

Отнех му я.

Замахнах и по чист късмет му разпрах корема.

Войнственият му дух мигновено изтече като вода от мивка. Той издаде бълбукащ звук и разширените му очи се впериха в моите. Аз го гледах, яростта и страхът все още пулсираха бясно из слепоочията ми, всички химически регулатори в тялото ми бяха включени до краен предел. После той залитна назад и се свлече върху камара боклук. Остана да седи там, като че бе намерил любимото си кресло. Аз още бях на колене, от лицето и косата ми капеше алкална слуз. Изправих се с усилие, продължавайки да го гледам в очите, продължавайки да стискам дръжката на куката. Устните му трескаво мърдаха, от гърлото му излитаха отчаяни влажни звуци. Погледнах надолу и видях, че вътрешностите му са омотани около куката в ръката ми.

Шокът ме връхлетя изведнъж. Пръстите ми спазматично се разтвориха и изпуснаха куката. Аз залитнах назад и повърнах като фонтан. Немощните, умолителни звуци заглъхнаха сред дрезгавия рев на парливата струя в гърлото ми. Към зловонието на уличката се прибави горещият, мъчителен мирис на повръщано. Сгърчих се от мощния спазъм и паднах в мръсотията.

Мисля, че онзи още бе жив, когато се изправих и отидох да помогна на Сегешвар. Звуците, които издаваше, ме преследваха до края на уличката, а на другия ден съобщиха по новините, че умрял от кръвоизлив някъде на разсъмване. Сетне същите звуци ме преследваха седмици наред, когато оставах нейде на тихо и можех да чуя мислите си. Почти през цялата следваща година редовно се събуждах с тяхното ехо в ушите си.

Извърнах глава от спомена. Стъклената стена на терминала се избистри пред очите ми. Иззад масата Сегешвар ме гледаше втренчено. Може би също си спомняше. Той направи гримаса.