Разбудени фурии

Сегешвар удържа на думата си. Четирийсет минути след края на разговора един разкошен открит спортен скутер в червено и черно се зададе с вой през Зоната и нахълта в пристанището със забранена скорост. Всичко живо по кея го зяпна. Откъм морската страна на Нова Пеща пристанищните власти тутакси биха блокирали подобна машина от разстояние, преди да й лепнат пълна забрана за движение. Не знам дали вътрешното пристанище беше зле оборудвано, дали нейде в скъпата играчка на Сегешвар имаше скъпа апаратура за смущаване на детекторите, или просто Белотревните банди държаха цялото пристанище в джоба си. Във всеки случай никой не блокира скутера. Той просто направи завой сред облак от пръски и стремително се насочи към пролуката между шеста и седма рампа. Когато останаха десетина метра, изключи двигателите и продължи по инерция. Седнал зад кормилото, Сегешвар ме забеляза. Кимнах и размахах ръка. Той също ми махна.

Въздъхнах.

Тия истории се влачат подир нас от много десетилетия, но не са като пяната, оставена из пристанищните води от пристигането на Сегешвар. Не изчезват безследно. По-скоро остават да висят като облак прах по дирята на шарийски пустинен крайцер, а ако завиеш обратно към миналото, ще те накарат да се разкашляш.

— Хей, Ковач!

Викът беше злорадо гръмогласен и весел. Сегешвар стоеше прав, продължавайки да държи кормилото. Грамадни черни очила с рамки във формата на крила закриваха очите му — съзнателно отхвърляне на последната милспортска мода да се носят свръхсложни електронни лещи, широки не повече от един пръст. На плещите му висеше тънко като хартия яке от щавена на ръка кожа от дъгоцветна блатна пантера. Той пак размаха ръка и се ухили. От носа на скутера с метален звън изскочи автоматичен съединител. Отпред беше изострен като харпун, не пасваше на нито едно от гнездата по рампата и си проби дупка във вечбетона на половин метър под мястото, където стоях. Скутерът се приближи, Сегешвар скочи на носа и ме изгледа отдолу нагоре.

— Би ли изревал името ми още един-два пъти? — хладно попитах аз. — За в случай, че някой не е чул както трябва.

— Ей, пак се издъних. — Той наклони глава на една страна и разпери ръце в притворно извинителен жест. Още ми беше сърдит. — Ама какво да правя, открит съм си по природа. Как ти е името напоследък?

— Зарежи. Цял ден ли ще стоиш там долу?

— Не знам. Ще ми подадеш ли ръка?

Протегнах ръка. Сегешвар я сграбчи и се изкатери на кея. По ръката ми пробягаха тръпки, които бързо прераснаха в огнена болка. Все още си плащах за онова недовършено падане под гнездото. Хайдукът приглади безупречно ушитото яко и с изискан жест плъзна длан по дългата черна коса, падаща до раменете му. Радул Сегешвар бе успял да се издигне достатъчно рано, за да плати клонирането на копия от тялото, с което беше роден, тъй че зад черните очила се криеше собственото му лице — бледо въпреки топлия климат, тясно и костеливо, без признаци за японска кръв. Надолу започваше стройно тяло на видима възраст малко под трийсетте. Сегешвар се настаняваше в клонингите от ранна младост, докато — според собственият му израз — престанат да чукат и да се бият както трябва. Не знаех колко пъти се е презареждал, защото през годините след общата ни младост в Нова Пеща бях загубил представа за хода на реалния му живот. Както повечето хайдуци — и като мен — беше излежал доста време на съхранение.

— Хубав носител — каза той, обикаляйки около мен. — Много хубав. Какво стана с предишния?

— Дълга история.

— Която няма да ми разкажеш. — Той приключи обиколката и свали черните очила. Погледна ме в очите. — Прав ли съм?

— Прав си.

Той театрално въздъхна.

— Разочароваш ме, Так. Много ме разочароваш. Взе да си мълчиш като ония шибани жълтурковци от Севера, с които общуваш напоследък.

Свих рамене.

— Наполовина и аз съм шибан жълтурко от Севера, Рад.

— Ей, вярно бе. Бях забравил.

Не беше забравил. Просто ме притискаше. В някои отношения почти всичко си беше както в старите времена, когато киснехме при Ватанабе. Тогава винаги се забърквахме в побоища заради него. Дори и идеята за пласьора на тетрамет тръгна от него.

— Вътре има автомат за кафе. Искаш ли?

— Щом се налага. Знаеш ли, ако беше дошъл във фермата, щеше да пиеш истинско кафе и да палнеш пура от морски коноп, ръчно навита върху бедрото на първокласна порнозвезда.

— Някой друг път.

— Да, мамка му, вечно търчиш нанякъде, нали? Ако не са емисарите или неоквелистите, значи ще е някой скапан план за лично отмъщение. Знаеш ли, Так, наистина не е моя работа, но някой трябва да ти го каже и май се пада на мен. Трябва да спреш и да вдъхнеш аромата на белотрев, мой човек. Да си спомниш, че живееш. — Той пак си сложи очилата и кимна към терминала. — Добре, да вървим. Кафе от машина, защо не? Малко разнообразие.