Разбудени фурии

— Ако ли? Как тъй ако, дявол да го вземе?

— … миминти, както твърдите, трябва да са се изпарили. Двете машини в тунела бяха открити и това като че потвърждава историята, която ни съобщихте, след като успешно се оттеглихте в Неразчистеното. А междувременно може би ще ви е интересно да чуете, че няколко часа по-късно и два километра на запад чистачите, които изоставихте, наистина откриха гнездо на каракури. В последвалия сблъсък двайсет и двама души бяха убити. Деветима от тях наистина — с непоправимо увредени приставки.

— Това е трагедия — спокойно отвърнах аз. — Но ние не бихме могли да я предотвратим. Ако се бяхме върнали с пострадал екип и увредени командни системи, щяхме само да бъдем безполезен товар. При дадените обстоятелства решихме, че трябва час по-скоро да се възстановим като оперативно звено.

— Да. Така се казва в доклада ви.

За няколко секунди настана мрачно мълчание. Хвърлих нов поглед към Ласло за в случай, че е решил пак да си отвори устата. Курумая вдигна очи срещу мен.

— Много добре. Засега сте разквартирувани заедно с екипа на Еминеску. Ще пратя лекар по софтуера да прегледа Ошима за ваша сметка. Ако състоянието й е стабилно, след като времето се подобри, ще бъде проведено пълно разследване на инцидента в храма.

— Какво? — Ласло прекрачи напред. — Дявол да го вземе, нима очакваш от нас да висим тук, докато разкопаеш оная грамада? Няма начин, мой човек. Отиваме си. Заминаваме за Текитомура с онзи шибан кораб в пристанището.

— Лас…

— Не, не очаквам от вас да останете в Драва. Заповядвам ви. Може и да не ви допада, но тук има власт. Ако опитате да се качите на борда на „Зора над Дайкоку“, ще бъдете задържани. — Курумая се навъси. — Бих предпочел да избегна преките мерки, но ако ме принудите, ще наредя да ви затворят.

— Да ни затворят? — За една-две секунди имах чувството, че Ласло чува думата за пръв път и чака комендантът да му я обясни. — Мамка му, да ни затворят? За последния месец разбиваме пет рояка, над дузина автономни миминти, обезопасяваме цял бункер, пълен с гадни машинарии, и това ти е скапаната благодарност, когато се връщаме.

После той изписка и залитна назад, притискайки с длан лицето си, сякаш Курумая го бе мушнал с пръст в окото. Комендантът се изправи иззад бюрото. Гласът му засъска от внезапно освободената ярост.

— Не. Така става, когато вече не мога да вярвам на екипите, за които отговарям. — Той завъртя пръст към мен. — Ти. Тръпката. Изкарай го оттук и предай инструкциите ми на останалите от екипа. Надявам се повече да не говорим на тази тема. Вън. И двамата.

Лас още се държеше за окото. Сложих ръка върху рамото му, за да го насоча, но той я отблъсна гневно. Бъбрейки нещо несвързано, размаха треперещ пръст срещу Курумая, после явно размисли, завъртя се на пети и с широки крачки тръгна към вратата.

Последвах го. На прага се озърнах към коменданта. Трудно бе да се разчете нещо по обтегнатото му лице, но все пак като че долових чувството да лъха от него — ярост заради неподчинението и, което бе още по-лошо, угризение, че е изтървал не само ситуацията, но и собствените си нерви. Отвращение към начина, по който се бяха объркали нещата тук, в командния пункт, а може би и на целия свободен пазар на инициативата Мечек. Знам ли… може би и отвращение към начина, по който се разпадаше всичко на цялата проклета планета.

Личеше си старата школа.

Почерпих Лас едно питие в бара и известно време го слушах как ругае „онзи шибан педант Курумая“, после станах и отидох да търся другите. Бях ги оставил в добра компания — заведението беше претъпкано с раздразнени демилити, слезли току-що от „Зора над Дайкоку“, които се оплакваха гръмогласно от лошото време и предизвиканото от него спиране на назначенията. Като съвсем подходящ звуков фон за жалбите им наоколо гърмеше бърз, писклив и рязко насечен джаз, но за щастие без механичните пропагандни лекции, които бях почнал да свързвам с него през изминалия месец. Сферичната барака беше изпълнена до тавана с пушек и шумотевица.

В един ъгъл заварих Ядвига и Кийока да се гледат в очите, твърде увлечени в разговор, за да ги прекъсвам. Ядви набързо ми съобщи, че Ор останал при Силви в спалната барака, а Оиши бил нейде наоколо, може би на бара, за последен път го видяла да разговаря с някого хей-там. И тя неопределено размаха ръка. Схванах намека и ги оставих да си гукат.

Оиши изобщо не беше там, накъдето посочи Ядвига, но наистина се оказа на бара и разговаряше с двама демилити — единият беше от неговия екип, другия виждах за пръв път. Той ме посрещна с широка усмивка и вдигната чаша. Повиши глас, за да го чуя сред глъчката.

— Здравата ви смачка фасона, нали?

— Има такава работа. — Размахах ръка, за да привлека вниманието на бармана. — Останах с чувството, че Неуловимите на Силви вече от доста време му тровят нервите. Искаш ли още едно?

Оиши хвърли изпитателен поглед към нивото на питието в чашата си.