Разбудени фурии

— Трябва да я опазим, Ор. — Ядвига бе забила очи в пода, сякаш се чудеше дали не би било добра идея да изкопаем тунел. — А тук е невъзможно.

— Тогава тръгвам и аз.

— Боя се, че няма да бъде възможно — тихо казах аз. — Предполагам, че Ласло ще успее да ни вкара през катапултите за спасителни лодки, както се беше вмъкнал предния път. Но опиташ ли и ти да се вмъкнеш с цялата тая вградена апаратура и енергийните източници, ще задействаш всички аларми на „Зора над Дайкоку“.

Беше си чиста догадка, скок на сляпо от стремително изграденото скеле на емисарската интуиция, но, явно, улучи целта. Неуловимите се спогледаха и накрая Ласло кимна.

— Прав е, Ор. Няма начин да те вмъкна през люка незабелязано.

Гигантът задълго се вгледа в мен. Накрая извърна глава към жената върху леглото.

— Ако заради теб й се случи каквото и да било…

Въздъхнах.

— Ор, най-сигурният начин да й се случи нещо е да я оставим тук. Което не възнамерявам да сторя. Тъй че запази си заплахите за Ковач.

— Да — заяви мрачно Ядвига. — Това ти го гарантирам. Щом Силви се възстанови, погваме онзи мръсник и…

— Великолепно — кимнах аз. — Но малко прибързано. Планирай си отмъщението по-късно, бива ли? Засега нека да се съсредоточим на въпроса как ще оцелеем.

Разбира се, не беше толкова лесно.

Когато го попритиснах, Ласло си призна, че охраната на товарните рампи в Компчо била безбожно калпава. Но заради непрестанния страх от нашествие на миминтите кеят в предмостието на Драва щеше да е натъпкан с електронни мерки за сигурност.

— Тъй. — Помъчих се да запазя търпение. — Значи никога не си правил фокуса с катапултите в Драва?

— Добре де, веднъж го направих. — Ласло се почеса по ухото. — Само че Суки Баджук ми помогна да заглушим детекторите.

Ядвига презрително изсумтя.

— Оная ситна пачавра.

— Хей, ревнивке. Тя е адски добър координатор. Дори и надрусана до козирката, може да врътне такива номера с кодовете за достъп…

— Чух, че умеела да си врътка и други работи.

— Ей, само защото не е…

— Тук ли е тя? — високо попитах аз. — Сега, в предмостието?

Ласло пак се почеса по ухото.

— Де да знам. Можем да проверим, но…

— Ще се бавим до второ пришествие — предрече Кийока. — А тя така или иначе може да не се навие да врътка номера с кодовете, ако узнае за какво става дума. Едно е да ти помага да си начешеш крастата, Лас. Но едва ли ще й допадне да съдейства за бягство от Курумая, нали ме разбираш?

— Не е задължително да знае — каза Ядвига.

— Не ставай гадна, Ядви. Няма да вкарам Суки в беля, без…

Изкашлях се.

— Какво ще кажете за Оиши?

Всички се завъртяха към мен. Ор сбръчка чело.

— Може би. Двамата със Силви се знаят открай време. Заедно са били новобранци.

Ядвига се ухили.

— Непременно ще се навие. Ако Мики го помоли.

— Какво?

Вече всички се усмихваха многозначително. Радваха се на възможността да свалят за момент напрежението. Кийока закри устата си с длан и се разкиска. Ласло заби съсредоточен поглед в тавана. Другите запръхтяха весело. Само Ор беше твърде сърдит, за да се включи във веселбата.

— Не си ли забелязал през последните два дни, Мики? — Ядвига се мъчеше да удължи шегата. — Оиши те харесва. Нали разбираш, наистина те харесва.

Озърнах се из тясната стаичка, опитвайки да изглеждам вкиснат и невъзмутим като Ор. Всъщност се сърдех най-вече на себе си. Наистина не бях забелязал, или поне не бях разбрал, че е онова, за което намекна Ядвига. Много сериозен пропуск за един емисар — да пренебрегне изгодна психологическа възможност.

Бивш емисар.

Да, благодаря за напомнянето.

— Добре — изрекох спокойно аз. — Значи ще трябва да поговоря с него.

— Аха — отвърна Ядвига с невинна физиономия. — Виж дали ще се навие да те оправи.

Смехът избухна като взрив в тясната стаичка. Усетих, че и моето лице неволно се разтяга в усмивка.

— Майната ви на всички.

Това не помогна. Веселието бушуваше с пълна сила. От шума Силви се размърда на койката и отвори очи. Подпря се на лакът и болезнено се разкашля. Смехът секна също тъй бързо, както бе почнал.

— Мики? — Гласът й беше дрезгав и немощен.

Обърнах се към леглото. С крайчеца на окото си зърнах убийствения поглед на Ор. Приведох се над нея.

— Да, Силви. Тук съм.

— На какво се смеете?

Поклатих глава.

— Много добър въпрос.

Тя стисна ръката ми със същата сила както през онази нощ в лагера на Оиши. Настръхнах в очакване на онова, което щеше да каже сега. Но Силви само потръпна и огледа пръстите си, впити в ръкава на якето ми.

— Аз… — избъбри тя. — То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…

— Остави я на мира, Мики.

Ор се опита да ме избута с рамо, но желязната хватка на Силви ме удържа. Тя го изгледа с недоумение и попита умолително:

— Какво става?

Извъртях очи към гиганта.

— Искаш ли да й кажеш?

Глава 13