Разбудени фурии

— Не, стига ми толкова. Да, може да се каже, че му тровят нервите. Не са от най-отговорните, дума да няма. Все пак обаче редовно излизат на първо място в класацията. Това изкупва доста грехове дори пред човек като Курумая.

— Хубаво е да имаш репутация.

— А, добре, че ми напомни. Някой те търси.

— Тъй ли? — Оиши ме гледаше право в очите, затова потиснах реакцията си и само леко повдигнах вежда в тон с безгрижния интерес в гласа ми. Поръчах си малцово уиски от Милспорт и пак се обърнах към Оиши. — Разбра ли как се казва човекът?

— Не е разговарял с мен. — Координаторът кимна към непознатия си събеседник. — Това е Сими, водещ инфоспец на Прекъсвачите. Сими, помниш ли как се казва онзи тип, дето разпитвал за Силви и новия й партньор?

За момент Сими присви очи и се навъси. После лицето му просветля и той щракна с пръсти.

— Да, сетих се. Ковач. Рече, че името му било Ковач.

Глава 12

Всичко застина.

Имах чувството, че целият шум из бара изведнъж е замръзнал като арктическа киша в ушите ми. Димът спря да се движи, натискът на навалицата зад мен сякаш отслабна. Толкова силна реакция на носителя „Ейшундо“ не бях изпитвал дори в сраженията с миминтите. Отвъд призрачното спокойствие на мига забелязах, че Оиши ме наблюдава и на автопилот вдигнах чашата към устата си. Малцовото уиски плъзна надолу като парлива вълна и когато топлината достигна стомаха ми, светът се раздвижи също тъй ненадейно, както бе спрял. Музика, шум, блъсканица около мен.

— Ковач — повторих аз. — Наистина ли?

— Познаваш ли го? — попита Сими.

— Чувал съм за него. — Нямаше смисъл да прекалявам с лъжите. Не и под този изпитателен поглед на Оиши. Отново отпих от чашата. — Каза ли какво иска?

— Не. — Сими поклати глава, явно въпросът не го интересуваше особено. — Просто питаше къде си, дали си заминал с Неуловимите. Беше преди два-три дни, тъй че му казах да, всички сте някъде из Неразчистеното. Той…

— А той… — започнах аз едновременно с него и веднага млъкнах. — Извинявай, какво казваше?

— Той, изглежда, много държеше да разговаря с теб. Убеди един екип, май бяха Антон и Черепите, да го отведат в Неразчистеното. Значи го познаваш, а? Проблеми ли ти създава?

— Разбира се — тихо вметна Оиши, — може и да не е същият Ковач, когото познаваш.

— Не е изключено — кимнах аз.

— Но не ти се вярва?

Заставих се да свия рамене.

— Струва ми се неправдоподобно. Човекът ме търси. Аз съм чувал за него. Най-вероятно имаме общи моменти в миналото.

Сими и колегата на Оиши кимнаха разсеяно. Вече бяха подпийнали. Оиши обаче сякаш се заинтригува още повече.

— И какво си чувал за този Ковач?

Този път свих рамене малко по-лесно.

— Нищо добро.

— Да — потвърди енергично Сими. — Точно така. Стори ми се кораво и адски смахнато копеле.

— Сам ли дойде? — попитах аз.

— Не, мъкнеше цяла тумба биячи. Четирима или петима. С милспортски акцент.

Хубава работа. Значи вече не беше местен въпрос. Танаседа изпълняваше обещанието си. Глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви.

И отнякъде бяха изровили…

Не знаеш това. Все още не.

Я стига. Трябва да е така. Защо е използвал името? На чие чувство за хумор ти прилича?

Освен ако…

— Сими, слушай. Той не попита за мен по име, нали?

Сими примига.

— Де да знам. Как ти е името?

— Добре. Няма значение.

— Човекът питал за Силви — обясни Оиши. — Знаел нейното име. Май знаел и за Неуловимите. Но най-много се интересувал дали в екипа на Силви има някакъв новобранец. И не знаел как му е името. Нали така, Сими.

— М-да… точно тъй беше.

Сими заби нос в празната си чаша. Направих знак на бармана да налее на всички ни.

— Тъй. А онези типове от Милспорт? Как смяташ, дали някой от тях още се навърта наоколо?

Сими подви устни.

— Може… Де да знам. Не видях как потеглиха Черепите и нямам представа колко багаж мъкнеха допълнително.

— Но би било логично — тихо подсказа Оиши. — Ако онзи Ковач си е подготвил домашното, трябва да знае колко е трудно да проследиш някого в Неразчистеното. Най-разумното би било да остави тук двама-трима биячи за в случай, че се завърнеш. — Той помълча, продължавайки да наблюдава лицето ми. — И да му съобщят с насочен лъч, ако те видят.

— Да. — Аз допих чашата и леко потръпнах. Изправих се. — Мисля, че трябва да поговоря с екипа си. Господа, моля да ме извините.

Пробих си път през навалицата, докато отново стигнах при Ядвига и Кийока в ъгъла. Здраво прегърнати, те се целуваха по устата, без да обръщат внимание на каквото и да било наоколо. Настаних се в сепарето до тях и потупах Ядвига по рамото.

— Престанете. Имаме проблеми.

— Е — изръмжа Ор, — аз пък мисля, че дрънкаш врели-некипели.

— Тъй ли? — С усилие потиснах раздразнението си и съжалих, че бях избрал пълния процес на емисарското убеждение, вместо да оставя на колегите си сами да вземат решение. — Говорим за якудза.

— Не можеш да бъдеш сигурен.