Разбудени фурии

— Това беше. — Той потупа податливата повърхност над главата си. — Това е най-долният спасителен сал. Първият за изстрелване. Промъквате се край него, качвате се отгоре и намирате люк към инспекционния проход между нивата. Бутнете най-близкия капак и ще излезете в някой от коридорите. Силви, ти мини първа.

Избутахме провисналия синтебрез от края на шахтата и през отвора лъхна топъл, застоял въздух. Неволно се разсмях от удоволствие. Ласло кисело кимна.

— Да, радвай се. А някои тепърва имат да се връщат в шибаната вода.

Силви се провря през отвора и аз понечих да я последвам, когато инфоспецът ме дръпна за ръкава. Извърнах глава. Той се поколеба.

— Лас? Казвай, мой човек, нямаме време.

— Ти. — Той вдигна предупредително пръст. — Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея. Пази я, докато дойдем и ние, докато се възстанови.

— Добре.

— Вярвам ти — повтори той.

После се завъртя, пусна ръба и бързо се плъзна надолу по извитата шахта. Когато изчезна, до ушите ми долетя тих плясък.

Стори ми се, че гледах подир него безкрайно дълго. Накрая се завъртях и раздразнено си проправих път през платнената преграда между мен и новите ми отговорности.

Споменът ме обгърна.

В бараката…

— Ти. Помогни ми. Помогни ми!

Тя впива поглед в мен. Мускулите на лицето й се обтягат от отчаяние, устните леко се разтварят. От тази гледка кипва дълбока и неочаквана възбуда. За да ме сграбчи, тя е отметнала спалния чувал и сега под протегнатата ръка мога да видя в светлината на илумниевата лампа овалните могилки на гърдите й. Не за пръв път я виждам така — Неуловимите не страдат от излишна свенливост и след месец лагеруване в малки биваци из Неразчистеното вероятно мога да нарисувам по памет голите тела на целия екип… но нещо в лицето и позата на Силви изведнъж е придобило мощно сексуално излъчване.

— Пипни ме. — Дрезгавият глас не е неин и от звука му косъмчетата по тила ми настръхват. — Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

— Силви, ти не си…

Ръката й плъзва от моята към лицето ми.

— Мисля, че те познавам — казва изненадано тя. — Избраник от Черната бригада, нали? Батальон Тецу. Одисей? Огава?

Японският, на който говори, е архаичен, неизползван от векове. Потискам зараждащата се тръпка и упорито отговарям на аманглийски.

— Силви, чуй ме…

— Силиви ли се казваш? — По лицето й трепва съмнение. Тя също сменя езика. — Не си спомням, аз, то, не мога…

— Силви.

— Да, името ти е Силиви.

— Не — изричам аз с изтръпнали устни. — Твоето име е Силви.

— Не. — Изведнъж я обзема паника. — Името ми е… Името ми е… Наричат ме, наричаха ме…