Разбудени фурии

— Разбира се. Не жалим удобства за нашите приятели-бегълци. Откъм дясната страна почти всички са празни. Вашата е S-17. Просто бутнете вратата.

— Време е да тръгваме — прошепна Ласло. — Един по един.

Той изскочи иззад прикритието със същата пъргава походка на инфоспец, която бях виждал в Неразчистеното. За момент остана на открито, после се плъзна отвъд ръба на кея и пак изчезна. Озърнах се към Силви и кимнах.

Тя изтича напред, не толкова пъргаво като Ласло, но с бледи следи от същото изящество. Стори ми се, че този път чух тих плясък. Изчаках пет секунди и я последвах през виелицата из откритото пространство. Приклекнах да се хвана за горното стъпало на желязната стълбичка и стремително се спуснах надолу към химическата воня на залива. Когато потънах до кръста, разтворих пръсти и паднах назад във водата.

Въпреки маскировъчния костюм и дрехите под него, студът ме разтърси жестоко. Проникна навътре като кинжал, сграбчи гърдите и слабините ми, изкара дъха ми през стиснатите зъби. Геконовите клетки в дланите се напрегнаха по рефлекс. С усилие си поех дъх и се огледах за другите.

— Насам.

Ласло размахваше ръка откъм извитата част на кея, където двамата със Силви се бяха вкопчили за един ръждив генератор на амортизационно поле. Заплувах към тях и оставих дланите си сами да се вкопчат във вечбетона. Ласло задавено си пое дъх и заговори на пресекулки:

— Идете до к-к-кърмата и се вмъкнете между к-к-кея и к-к-корпуса. Ще видите к-к-катапултите. И да не п-п-пиете от водата, ей.

Усмихнахме се измъчено и поехме напред.

Беше ужасно трудно да плуваш, преодолявайки рефлексите на тялото, което не искаше нищо друго, освен да се сгуши на топка и да трепери. Силви изоставаше и трябваше да се връщаме да й помогнем. Дишаше тежко, прекъслечно, стискаше зъби, а очите й почваха да помътняват.

— Н-н-не мога да го уд-д-държа — измънка тя, докато аз се преобръщах по гръб, а Ласло ми помагаше да я издърпам върху гърдите си. — С-с-само не ми к-к-казвай, че сме скапани и ръ-ръ-разглезени… к-какво?

— Ще се справим — процедих аз през зъби. — Дръж се. Лас, ти продължавай.

Той кимна с усилие и запляска напред. Аз тромаво го последвах с товара си.

— Няма ли друг начин, по дяволите? — изстена тя почти шепнешком.

Някак успях да я довлека до надвисналата кърма на „Зора над Дайкоку“, където ни чакаше Ласло. Вмъкнахме се в тясното пространство между кея и корпуса, и аз лепнах длан върху вечбетона, за да се удържа.

— П-п-по-малко от м-м-минута — избъбри Ласло, вероятно след като провери хроночипа в ретината си. — Д-д-дано Оиши да се е включил к-к-както трябва.

Корабът на въздушна възглавница се събуди. Най-напред антигравитационната система с плътно бучене премина от статичен в двигателен режим, после чухме пронизителния вой на въздухозаборниците и глухото пухтене около целия корпус, докато престилките се запълваха. Усетих как кръговото течение около корпуса ме дърпа настрани. Изпод кърмата избухна облак пяна и ни обля. Ласло още веднъж ми се усмихна с широко отворени очи и размаха ръка.

— Там, горе — изкрещя той през рева на двигателите.

Погледнах накъде сочи и видях три кръгли отвора с разперени настрани диафрагмени врати. В шахтите блестяха лампите на дежурното осветление, а под първия отвор стърчаха скобите на инспекционна стълбичка.

Тътенът на двигателите стана по-плътен и равномерен.

Ласло се изкатери пръв и застана върху извитата горна част на престилката. Подпря се на корпуса и размаха ръка към мен. Избутах Силви напред, изкрещях в ухото й да се качва и видях с облекчение, че не е прекалено замаяна, за да се подчини. Щом стигна горе, Ласло я сграбчи и след няколко неловки маневри двамата изчезнаха в шахтата. Аз се изкатерих по стълбичката с цялата бързина, на която бяха способни вдървените ми ръце, вмъкнах се в отвора и шумът заглъхна.

Два метра над себе си видях Силви и Ласло да се катерят с разперени ръце и крака, търсейки опора в издатините по стената на шахтата. Спомних си небрежното самохвалство на инфоспеца при първата ни среща:

седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа.

Беше облекчение да видя, че както винаги Ласло е преувеличавал. Шахтата далеч не беше полирана и по метала можеха да се намерят многобройни опори. За проба хванах един крепежен пръстен над главата си и открих, че мога да се издърпам по наклона без особени усилия. По-нагоре намерих и заоблени издатини, където да поема с крака част от теглото си. За момент се притиснах към тръпнещата стена на шахтата, припомних си предупреждението на Оиши за петте минути и продължих нагоре.

Когато достигнах върха, заварих изтощените Силви и Ласло да се подпират на тъничък ръб под отворен люк, запълнен с дипли от оранжев синтетичен брезент. Инфоспецът ми се усмихна измъчено.