Разбудени фурии

— Изворград. — В очите му трепна съмнение. — Сърфист ли сте?

— Приличам ли ти на сърфист?

На подобен въпрос всеки отговор е опасен. Той унило сви рамене, извърна глава и очите му трепнаха нагоре. Пак беше включил вътрешната връзка. След малко от вътрешното помещение излезе едра руса жена с рязани фермерски панталони и избеляла тениска. Беше някъде към петдесетте и животът я бе поочукал около очите и устата, но имаше хубава стойка и рязаните панталони разкриваха стройни крака с мускули на плувец. Тениската предизвикателно обявяваше:

Дайте ми работата на Мици Харлан — и легнала ще я свърша.

По челото й лъщяха капчици пот, а по пръстите тъмнееха следи от смазка. Ръкувахме се. Дланта й беше суха и мазолеста.

— Сузи Петковска. Това е синът ми Михаил. Значи искате да ви откарам до Ивицата?

— Мики. Да, кога можем да потеглим?

Тя сви рамене.

— Разглобявам едната турбина, но само за профилактичен преглед. Да речем, след час. Може и след половин, ако прескоча проверките.

— След час е добре. И бездруго трябва да се срещна с един човек, преди да потеглим. Колко ще ми струва?

Тя въздъхна през зъби. Огледа дългата редица бюра, пред които нямаше и следа от клиенти.

— Много път е до Изворград. Краят на Зоната, че и още малко. Имате ли багаж?

— Само каквото виждате.

— Да се спазарим за двеста седемдесет и пет. Знам, че е в едната посока, но аз трябва и да се върна. Ще ми иде целият ден.

Цената направо си плачеше за пазарлък. Можех да смъкна под двеста и петдесет. Но преди малко бях платил почти двеста за скоростното пътуване през града. Свих рамене.

— Дадено. Разумна цена. Ще ми покажете ли машината?

Катерът на Сузи Петковска се оказа почти стандартен модел — двайсетметрова машина с тъп нос и две турбини, която заслужаваше името „кораб на въздушна възглавница“ много повече, отколкото грамадните съдове по морските линии на Харлановия свят. Нямаше антиграв за повишена плаваемост, само двигатели и бронирана престилка. Всъщност съвременен вариант на моделите, създадени на Земята още преди Протектората. Отпред имаше салон с шестнайсет седалки, отзад — товарен трюм. От двете страни тесни мостчета с перила свързваха носа с кърмата. На покрива, зад капитанския купол, стърчеше застрашително ултравибрационно оръдие върху евтин автоматичен лафет.

— Често ли влиза в работа? — кимнах аз към оръжието.

Сузи пъргаво скочи върху кожуха на разглобената турбина и сериозно ме погледна отгоре.

— Из Зоната все още върлуват пирати, ако това питаш. Но са предимно хлапаци, надрусани с тетрамет до припадък, или — тя неволно се озърна към сградата на терминала — просто откачалки. При сегашните икономии всички проекти за психиатрично лечение изгърмяха. Смахнатите останаха на улицата и се вливат в бандитизма. Но не представляват проблем. Обикновено си плюят на петите след първите изстрели. На твое място не бих се тревожила. Ще си оставиш ли багажа?

— Не, няма нужда. Лек е.

Оставих я да човърка турбината и се оттеглих в сенчестия край на кея, където безредно се трупаха празни сандъци и бидони. Седнах на един по-чист сандък и отворих раницата. Прегледах телефоните вътре и избрах един неизползван. Набрах местен номер.

— Холдинг „Юг“ — изрече безполов синтетичен глас. — Моля, изчакайте, да…

Бавно изредих четиринайсет кодови цифри. Гласът заглъхна сред тихо пращене и настана тишина. Дълго мълчание. После чух нов глас, този път човешки. Мъжки и неповторим. Сдъвканите срички и прескочените гласни на новопещенския акцент — също тъй груб и нахакан, както звучеше по улиците в безкрайно далечните ми детски години.

— Ковач, мамка му, къде се затри?

Неволно се ухилих.

— Здрасти, Рад. И аз съм щастлив да те чуя.

— Почти три шибани месеца минаха, мой човек. Това тук да не ти е хотел за домашни любимци? Къде са ми парите?

— Два месеца бяха, Радул.

— Повече от два.

— Девет седмици — и край на пазарлъка!

Смехът му в слушалката прозвуча като хриптене на скоростна рибарска лебедка.

— Добре, Так. Е, как мина пътуването? Имаше ли добър улов?

— Да, имаше. — Докоснах джоба с приставките. — Нося ти рибата, както се уговорихме. Консервирана за по-удобен транспорт.

— Естествено. Не съм и очаквал да ми докараш прясна. Представям си как щеше да вони. Особено след три месеца.

— Два месеца.

Пак се раздаде хриптенето на лебедката.

— Май се спазарихме за девет седмици. Е, в града ли си най-сетне?

— Може да се каже.

— Ще дойдеш ли на гости?

— Виж сега, точно там е проблемът. Случи се нещо и не мога да дойда. Но не искам да те лишавам от рибата…

— Да, и аз не искам. Последната пратка не беше много добре запазена. Едва става за консумация. Момчетата ме мислят за луд, че я сервирам, но аз им рекох: Такеши Ковач е от старата школа. Плаща си дълговете. Да вършим каквото ни е помолил, а когато най-сетне се появи, той ще стори каквото трябва.

Поколебах се. Прецених ситуацията.

— В момента не мога да ти дам парите, Рад. Не смея да превеждам големи суми. И за теб няма да е добре. Трябва ми малко време да изгладя нещата. Но ако пратиш някого до един час, ще получиш рибата.