Разединени равнини

— Ще ме държите само докато си осигурите наследник, ваше величество, а след това ще наредите да ме убият. Нищо чудно дори да го направите със собствените си ръце или лично да ме разпитвате до смърт в занданите.

— Уморява ли те животът, Седа? — попита я той.

Тя посегна към него, но студената стомана на пазача се опря в бузата й, преди ръката й да е стигнала до пръстите му. Момичето въздъхна дълбоко и дръпна ръка.

— Откакто баща ни умря, аз нямам живот. Имам само едно дълго падане и всяка десетница земята се отдалечава с още една десетница, а аз падам ли, падам. Но един ден земята няма да помръдне и моята агония ще приключи.

— Умееш да се изразяваш красиво — възхити се той. — Явно образованието ти не е отишло нахалост все пак. И понеже виждам колко добре ти влияе, мисля да го разширя.

Това беше встрани от обичайния коловоз на разговорите им.

— Ваше императорско величество? — попита предпазливо тя.

— С помощта на една малка разходка до занданите, скъпа Седа — каза той и когато сестра му въздъхна, добави: — Не още, скъпа сестро. Още не е дошъл твоят ред. Не, просто има един крайно интересен затворник, откритие на генерал Максин. Мисля, че трябва да го видиш. Нещо повече, мисля, че той има желание да те види.

Империята на осите се крепеше върху налагането на безкомпромисен ред. Дядото на Алвдан Втори, Алврик, го беше наложил насилствено върху собствения си народ, хора неспокойни и диви по природа. След него Алвдан Първи беше разширил имперския ред отвъд границите на Империята, а едноименният му син вървеше по стъпките му. Налагането на ред се бе превърнало в религия. Сложната система от чинове и постове в армията, ясно определеният статут на влиятелните родове, титлите и почетните звания, които тронът раздаваше, дори положението и привилегиите на отделни роби — всичко това представляваше подредба, в която всеки си знаеше мястото, от най-нисшите до най-висшите поданици на Империята.

Тази максима се прилагаше дори спрямо затворниците. Отношението към тях се беше развило до степен на изкуство — колко често ги хранят; дали килията им е достатъчно голяма да застанат прави, или да легнат в целия си ръст; дали ги държат на влага и студ; дали ги връзват на масите за разпити без друга причина, освен че им е дошъл редът. С това те даваха минималния си принос към всеобщото чувство за ред.

Онези затворници, които имаха какво да предложат на Империята, се ползваха с привилегии. Ако имаха късмет, след време можеше дори да се издигнат от затворници в роби — на същия принцип, при който заплахата да бъдат разжалвани в затворници държеше в подчинение и най-непокорните роби.

Ако се съдеше по тези строги стандарти, то мъжът, към когото брат й проявяваше интерес, явно имаше изключителен потенциал, защото килията му беше на най-горното ниво в най-приличния столичен затвор. Разполагаше с две стаи и преддверие, а тъмничарите дори похлопаха на вратата, преди да я отлостят, като предупреждение, че идват посетители. В преддверието седяха трима млади пажове, две момчета и едно момиче, които явно имаха грижата да прислужват на затворника. В този ред на мисли принцеса Седа забеляза колко бледи и изпити са младежите, а едното момче трепереше видимо.

Тя, разбира се, не беше истинска принцеса. Тази титла, която се използваше във Федерацията на водните кончета, й я бе дал един млад офицер, отчаяно галантен и политически наивен. Каква съдба го беше сполетяла след това Седа не знаеше, но компанията му беше запомнила като слънчев лъч, пробил за кратко облаците, които засенчваха постоянно живота й.

Приемната на затворника имаше големи прозорци с метални решетки, те обхващаха почти изцяло едната стена, както и част от тавана. Завеси нямаше. Слънцето се лееше безпрепятствено по пода чак до прага на спалнята. Тази стая беше тъмна, закрита от драперии и непроницаема за нейния поглед.

— Императорът е тук — обяви един от тъмничарите. — Покажи се!

За миг изглеждаше, че нищо няма да се случи, но после Седа чу шумолене откъм потъналата в сенки стая и една закачулена фигура в мърлява роба пристъпи предпазливо към границата на ярката светлина. Едната ръка, бледа като на смъртник и костелива като на скелет, беше вдигната срещу слънцето.

— Заповядваме ти да излезеш — нареди Алвдан и Седа реши, че брат й несъмнено се забавлява при вида на нещастника, който се пазеше от слънцето като от огън.

Тъмничарят посегна към бича на колана си, при което кльощавата фигура потръпна силно и тръгна бавно напред, извила глава да предпази очите си от светлината. Качулатата роба го криеше целия, виждаха се само деликатните ръце с остри нокти.

— Доведохме сестра си при теб, защото решихме, че може да проявите интерес един към друг — каза Алвдан с доволен тон. Качулката се обърна към нея и на Седа й се стори, че различава в сянката й воднисти очи, които се мъчат да я хванат на фокус.

— Представи се, твар — заповяда Алвдан. — Или хората от твоята раса нямат понятие от добри маниери?