Разединени равнини

Закачуленото същество изсъска уморено и продължи бавно напред. Спря на ръка разстояние от тях. Сини вени изпъкваха под прозирната кожа на ръцете му и нещо в този странен човек смрази Седа до мозъка на костите.

— Това е Седа, най-малката от рода на баща ни, така както ние сме най-големият — обяви Алвдан. — Назови се.

Гласът, който се разнесе, беше дрезгав и нисък.

— Уктебри Саркадът, ваше императорско величество, почитаема господарке. — Гласът беше мъжки и без сянка от акцент, сякаш човекът беше роден и отрасъл тук, в Капитас.

— Нима е признак на добри маниери да се криеш в сенките на качулка? — настоя Алвдан. — Сестра ми със сигурност заслужава нещо повече. Хайде, покажи се, твар.

Странникът, нарекъл себе си Уктебри, потръпна отново и едната му ръка помръдна безсилно към прозорците. Промълви нещо, което прозвуча като молба.

Бичът на тъмничаря изплющя и стресна Седа. Уктебри отскочи назад, макар че камшикът не го беше докоснал. И по-добре, помисли си Седа, защото ако го беше ударил по китката, ръката му можеше и да се откърши, толкова беше тънка.

Треперещите ръце се вдигнаха да свалят качулката.

Гледката не беше толкова страшна, отначало поне. Стар човек или много болен човек. Бледа, прошарена от вени глава с рядка тънка косица на тила. Тънък врат с нагъната от бръчки кожа. Устните бяха сбръчкани и сухи, носът — остър, а на челото му имаше морава синина.

Заслонил ги с две ръце, той отвори с мъка очите си и я погледна. Бяха изпъкнали, с яркочервени ириси, които се впиха в лицето й въпреки ослепителната дневна светлина. След като видя очите му, Седа осъзна, че онова на челото му не е синина, а кръв, съсирек, който се местеше под восъчнобледата кожа.

— Не разбирам — каза на брат си тя. — Кой е този старец?

— Нали я чу, Уктебри? — подсмихна се самодоволно Алвдан, сякаш двамата с чезнещия старец споделяха някаква шега за нейна сметка. — Е, дори ние изпитахме съмнения, когато те видяхме за пръв път. Дори на нас ни беше трудно да повярваме, въпреки уверенията на генерал Максин. Но ето те — в цялата ти прелест.

Уктебри обърна глава да го погледне, после червените му очи се спряха отново върху нея. Ако не бяха те, щеше да изглежда като обикновен старец. Ала очите му, те сякаш виждаха през нея. Седа усещаше силата на червения поглед като гадене в стомаха, като сърбеж между плешките.

— Докосни я — заповяда Алвдан. Седа се дръпна моментално назад, но пазачът, онзи, който цяла сутрин бе стоял зад рамото й, сега побърза да я стисне за лактите. Уктебри провлачи крака напред, ненормалните му очи се впиха в нейните от долу нагоре, а езикът му се стрелна заострен и червен между устните.

Нещо ужасно щеше да се случи. Седа не можеше да обясни предчувствието си, но подтикът да избяга беше по-силен от всичко. Започна да се дърпа и гърчи в хватката на пазача, ужасена до дъното на душата си от стареца, който беше само на крачки от нея и бавно се приближаваше.

А после той застана току пред нея и устата му се отвори — зъбите вътре бяха тесни и заострени като жълти шишове за плетене. Протегна кльощава ръка и я стисна за китката.

Не беше силен, но не беше и толкова слаб, колкото подсказваше крехкото му тяло. Седа измъкна ръката си от студената хватка и Уктебри проговори със същия спокоен, нисък глас:

— Трябва да усетя кръвта, ваше величество.

Седа чу как Алвдан изважда кинжала си от канията, после усети острието му на шията си. Старецът побърза да вдигне ръце.

— Съвсем леко убождане, като с карфица, ваше императорство. Само колкото да я усетя. Не повече. Засега. Всяко нещо с времето си.

Всички бяха полудели без съмнение. Ако в сърцето на Алвдан имаше и трошица братско чувство, Седа би го обърнала на молба. Вместо това затвори очи и извърна глава, а той сграбчи ръката й и поряза единия й пръст.

Уктебри посегна алчно към оръжието, но Алвдан му поднесе само върха.

— Не си прави излишни илюзии за положението си, твар — каза императорът. — Знаеш какво си. А сега направи каквото трябва.

Старецът се наведе напред, сви шепи под кинжала да улови евентуалните капки, после се наведе над стоманата и заостреният му език облиза кръвта за броени секунди. Макар и само няколко капки, кръвта й изглежда му вля нови сили. Когато отново я погледна в очите, в неговите се четеше единствено глад.

— Ще свърши ли работа? — попита го Алвдан. — Или да търсим по-далечни роднини?

Уктебри разтегли устни в лукава усмивка.

— Ще свърши работа и още как, ваше възхитително величество. Тя е… съвършена. В най-висша степен деликатен вкус.

— Братко… — Гласът й трепереше, но в момента Седа не даваше и пукната пара. — Какво става?

— Нищо особено — отвърна й той. — Малко забавление. Не бой се, скъпа сестро. И ти имаш своя роля в пиесата, но не се налага да учиш нито реплики, нито танцови стъпки. Хайде, водете я.

Изведоха я след него в преддверието, където чакаха бледите пажове.

— Какъв е този човек? — заекна тя.

— Нима не се досещаш, сестрице сладка? — Усмивката на Алвдан беше по-широка отвсякога. — Върни се назад в спомените си от детството, когато седяхме заедно пред огъня и слушахме приказки.