Разединени равнини

Най-лошото бе, че Седа знаеше какво има предвид той и нямаше нужда да й обяснява.

— Не може да е…

— Страхотна находка на Рекеф и генерал Максин, нали?

„Те идват нощем, за да пият от кръвта на живите, древните вещери, страховитите синове на нощта, които крадат лошите деца от леглата им и повече никой никога не ги вижда…“

— Но комарородни не съществуват. Никога не са съществували. Тях ги има само в приказките… нали?

Уви, изправена пред самодоволната усмивка на брат си, императора, Седа разбра, че истината е друга.

8.

Колегиум беше град на закона. Онези, чиято дейност беше в противоречие със закона, трудно печелеха уважение и думата им не се чуваше в Събранието. Затова делата, с които се занимаваше лейтенант Граф, се договаряха зад затворени врати и на ухо.

Кантората на Граф се намираше зад фасадата на дюкян за търговия на дребно с вносни стоки, управляван от мравкороден с медна кожа, който отдавна бе казал сбогом на родния Кес. Бизнесът на мравкородния балансираше на ръба на закона и често преминаваше от сенчестата му страна, поради което той не задаваше въпроси, нито отговаряше на такива. В задната стая на дюкяна му Граф купуваше бойните таланти на разни хора и ги продаваше на други хора, които се нуждаеха от услугите им. Граф беше известен. Спечелил си беше добра репутация сред купувачите и продавачите на наемни остриета.

Сега, след края на работното време, той извади пет чаши, но сипа вино само в една от тях. Истинските му занимания бяха от по-непредвидимо естество. Кои от столовете щяха да останат празни тази нощ, беше въпрос с повишена трудност.

Талрик дойде пръв, разкопча плаща си и го метна настрани.

— Някакви проблеми, лейтенант? — подкара направо той.

— Всичко върви като по часовник, майоре — успокои го Граф. Талрик взе предложената му чаша и я преполови на един дъх.

— Местно? — попита и когато Граф кимна, продължи: — Добри лозя имат тук.

Граф вдигна рамене.

— Не разбирам много от вино. — Акцентът и изразните средства на лейтенанта говореха за човек, който се е издигнал благодарение на личните си качества и дисциплина, а не с помощта на семейство и приятели. Което, според стандартите на Талрик, го правеше двойно полезен. Истината бе, че в Рекеф човек можеше да напредне заради личните си качества по-нависоко и по-бързо, отколкото в редовната армия.

Скадран и Хофи — Крачун и Малчо — пристигнаха заедно. По знак на Граф мухородният бръснар скочи на едно високо столче и сипа вино в още две чаши.

— Да започваме — реши Талрик. — Ти докладвай пръв, Скадран.

— Ариана няма ли я, шефе? — попита едрият мъж.

— Вече получих вест от нея. Внедрила се е и планът се развива според очакванията, но сметнала, че ще е най-добре да не събужда подозрения и да не рискува прикритието си. Въдицата е хвърлена и рибата изглежда готова да я захапе, образно казано. — Талрик поклати глава. Срещал се бе лично със Стенуолд само веднъж и беше останал с добри впечатления — доколкото можеше да остане с добри впечатления от един враг на Империята. Стенуолд беше човек, който не бяга от задълженията си дори когато те излагат на риск най-близките му хора. Това беше достойно за възхищение, разбира се, но от друга страна, Стенуолд беше уморен застаряваш мъж, а Ариана беше паякородна, поела характерните за нейния народ лукавство, хитрост и фалш още с първия си дъх.

Бедният застаряващ Стенуолд. Но кой ли не би се поласкал, когато едно невинно девойче го гледа в очите и приема всяка негова дума като откровение? Кой би запазил здравия си разум непокътнат?

Но планът беше за доброто на Империята, а това беше неизменното първо правило в живота на Талрик. При всички случаи Стенуолд беше препятствие, за което никой агент на Рекеф не би могъл да си затвори очите.

— Е, Скадран, докладвай — каза той с известно раздразнение, задето се е наложило да го подканя втори път.

— Много новини има от Тарк — започна докерът. — Пристигат кораби на паякородни и моряците казват, че северният път от Селдис е затворен. Казват, че можело да продадат стоката си на… е, както на нас, така и на таркианците. Търговията с роби и с коприна не е пострадала, а тях само това ги интересува.

— Нещо друго?

— Само обичайните неприятности — изсумтя Скадран, но после продължи, подканен с жест от Талрик: — Все повече богомолкоиди от Фелиал излизат в морето с дълги лодки. Търговията на паякородните търпи загуби заради нападенията им над техни кораби. Но това се случва на всеки няколко години, после паяците плащат на някоя наемническа флотилия и всичко си идва на мястото.

— Това може да ни бъде от полза, майоре — изтъкна Граф и Талрик кимна.

— Колкото повече дребни стълкновения раздират Равнините, толкова по-добре — съгласи се той. — Хофи, при теб какви са новините?