Разединени равнини

— Страхотни. — Мухородният бръснар се ухили доволно. — Няколко големи клечки от Събранието идват в моята бръснарница и все се хвалят какво са свършили. Само да им подам нужната реплика и мога да ги разприказвам на каквато тема си поискам. В нашия случай темата беше скъпият ни приятел майстор Стенуолд Трудан — трима бяха и здравата си начесаха езиците за негова сметка, докато чакаха да им накъдря косите.

— Карай по-накратко, Хофи — каза Талрик. Дребният мухороден беше от приказливите.

— Да, майоре, разбира се. Майстор Трудан не е всеобщ любимец, смятат го за паникьор, а такива никой не обича. Според тях той не се отнася към Събранието с нужното уважение. Дори е внесено предложение да бъде отстранен като член на Събранието и преподавател в Академията. Не за пръв път внасят такова предложение, но този път може и да го гласуват.

— Ще го изслушат ли? — повиши глас Талрик.

— О, ще го изслушат рано или късно. Късно, по-скоро. Засега само дебатират кога да стане това. А самият дебат може да продължи трийсетина дни.

— Или?

Хофи примигна.

— Или какво, майоре?

— Или може да стигнат до решение утре? — подсказа му Талрик. — И да насрочат изслушването му за вдругиден?

— Малко вероятно, шефе.

— Толкова по-добре, че не разчитам на вероятности, когато мога да го избегна. Ще уведомя Ариана, че капанът трябва да е готов по всяко време. Да се надяваме, че вече е успяла да спечели благоволението на Стенуолд.

— На нея може да се разчита — намеси се Граф. — Тя е добър агент.

— Не се съмнявам в това. — Талрик кимна отново. — А твоите задължения, лейтенант?

— Намерил съм ви хора — отвърна Граф. — В този град никога не е имало изобилие от въоръжени мъже, но засега съм намерил десетина, чиято надеждност е проверена.

— Да се надяваме, че ще се окажат по-кадърни от последните двама, които прати срещу него — каза Талрик.

— Те са най-доброто, което мога да наема, без да компрометирам собствената ни позиция в Колегиум, майоре. А единият е наистина висша класа, плюс това мрази момичето на Стенуолд и в червата.

— Кого, Челядинка? — Талрик се намръщи. Трудно му беше да си представи такова нещо.

— Не. Паешкото момиче. Човекът, за когото ви говоря, е богомолкороден дуелист.

Талрик усети как сърцето му прескача един удар напук на тренираното му самообладание. „Не, няма начин да е наел точно този богомолкороден.“ Но реакцията му беше инстинктивна. Беше повалил онзи мъж, беше го изгорил с жилото си и въпреки това, след като шантавата му щерка прониза Талрик в крака, богомолкородният се надигна и продължи да се бие като демон.

Овладя мислите си. Каза си, че двамата несъмнено ще се срещнат отново и тогава Империята ще триумфира над дивашката войнственост на богомолките.

Ала тайничко се надяваше повече да не се срещнат.

— Нашият човек се казва Пиреус. Явно щерката на Стенуолд, или каквато му е там, го е унизила публично в един от тукашните дуелистки турнири. За пръв път виждам богомолкороден, който е готов да бие шута на честта си само и само да си отмъсти. Няма нищо против да й скочи от засада. На нея, както и на нейния старец. Човекът не държи на подробностите.

— Талрик — каза тя, — осороден. Него търся.

Бръмбарородният с голямото шкембе сведе поглед към нея от висотата на трона си. Е, поне на теория трябваше да е трон. Вграден стол върху няколко стъпала, с набити в него златни орнаменти и скъпоценни камъни. Сигурно идеята е била да се постигне варварско великолепие.

— Името ми е познато — измърмори предпазливо той. Възкаченият на трона сановник беше познат като Фрейуел Последния шанс. Прякорът идвал от любимата му заключителна фраза в непродуктивен спор. „Ще ти дам един последен шанс“ — казвал той на човека, който го бил ядосал, а после уреждал смъртта му по начин, който отговарял на моментното му настроение. Или така поне беше дочула Фелисе.

Фрейуел се наведе напред и впери подозрителен поглед в нея. Тя стоеше доста далеч от трона му, а и беше дошла без меча си, но въпреки това десетина от платените биячи на Фрейуел я наблюдаваха зорко. Плъзна поглед по лицата им — бръмбарородни, мравкоиди, полуродни… ето го и онзи, за когото я бяха предупредили да внимава. Висок паякороден, единствен представител на своята раса в свитата на Фрейуел. Негово беше и единственото лице, което Фелисе познаваше.

Напоследък се подвизаваше далеч от дома, заобиколена от непознати. Така беше по-добре, защото вече не беше сигурна, че ще разпознае лицата на своите сънародници от Федерацията.

— За какво ти е притрябвал? — попита я Фрейуел. — Осородните не са ми особено симпатични, но и твоята молба ми звучи съмнително.

— За какво ми е притрябвал си е моя работа — отвърна с равен глас тя.