Сага за Австралия

И така, когато Ричард навърши седем години, го записаха в мъжкото училище „Колстън“, където му връчиха прословутата синя куртка — по нея бристълчани разбираха, че баща му може и да е беден, затова пък е уважаван англиканец. През следващите пет години къде с добро, къде с жилещия каиш и с жлъчните подмятания на даскала малчуганът се научи да чете и да смята. Имаше красив почерк, знаеше да смята наум, можеше да каже едно друго за Галската война на Цезар, за речите на Цицерон и за „Метаморфозите“ на Овидий. В школото Ричард не блестеше, но инак бе усърден и ученолюбив и това, съчетано с приятното му личице, му помогна да понесе по-леко от мнозина други дните в учебното заведение на вече покойния филантроп господин Колстън.

Щом навърши дванайсет години, напусна училище и се хвана да изучи занаят, който да съответства на знанията му до тук. За изненада на роднините си се посвети на поприще, в което никой от Морганови не си беше опитвал силите. Сред най-изявените му заложби беше умението да майстори и да сглобява, поназнайваше и механиката, освен това можеше да се похвали със завидно за възрастта си търпение. Сам си избра да се научи на занаят при Сенхор Томас Хабитас, майстора оръжейник.

Дълбоко в себе си баща му остана доволен от неговия избор — предпочиташе Морганови да дадат занаятчия, а не търговец или предприемач. Пък и войната беше неразделна част от живота им, а оръжията — неразделна част от войната. Човек, който знае да ги прави и поправя, надали ще стане пушечно месо.

Ричард си спомняше с радост седемте години на чиракуване, как е работил и се е учел на занаят, макар че се бе наложило да търпи доста несгоди. Като всички чираци живееше в къщата на майстора, който го използваше за момче за всичко, хранеше се с огризките от трапезата му и спеше на пода. За негов късмет Сенхор Томас Хабитас бе душа човек, а като майстор нямаше равен. Правеше прекрасни пищови за дуел и ловджийски пушки, но бе и достатъчно предвидлив да се досети, че за да преуспее в тази област, трябва да се мери с прочутия оръжейник Мантън, а това бе невъзможно извън Лондон. Ето защо се бе заел да произвежда бойни мускети, познати на всеки войник и матрос с гальовното име „Кафявата Бес“, понеже кремъклийката, като се почне от дървото да приклада и се стигне до стоманата на цевта, беше кафява.

На деветнайсет години Ричард си получи удостоверението и се изнесе от дома на Хабитас, но не и от работилницата му. Продължи да се труди там вече като признат майстор и да прави мускети. Освен това се ожени, нещо, което не можеше да стори, докато чиракува. Жена му беше щерка на вуйчо му, брат на родната му майка, сиреч, падаше му се първа братовчедка, но тъй като англиканската църква не възразяваше, двамата се венчаха в черквата „Свети Яков“ — благослови ги братовчедът Джеймс — свещенослужителят. Бяха ги сватосали без тяхно знание, въпреки това двамата се обикнаха и с годините любовта им ставаше все по-силна. Е, получи се доста голяма бъркотия с имената: Ричард Морган, син на Ричард Морган и на Маргарет Бигс, бе взел за жена друга Маргарет Бигс.

Докато оръжейницата на Хабитас процъфтяваше, двамата младоженци поминуваха добре — живееха под наем, в двустайно жилище на Темпъл Стрийт от другата страна на река Ейвън, зад оръжейницата на Хабитас и синагогата.

Бяха се венчали през 1767-а, три години след Седемгодишната война с Франция, приключила с неудовлетворителен мир. Макар и удържала обеда, Англия бе затънала в дългове и за да си осигури постъпления, Короната обложи с още данъци и налози своите поданици и намали разходите за войската и флотата, като съкрати поголовно числения състав. Вече нямаше нужда от оръжие. Така майсторите и чираците на Хабитас започнаха да напускат един по един, докато накрая останаха само собственикът на оръжейницата и Ричард. После, когато през 1770 година се роди и малката Мери, Сенхор Томас Хабитас се видя принуден да отпрати пряко волята си и Ричард.

— Ела да работиш при мен — предложи тутакси баща му. — Пушките днес ги има, утре — не, докато ромът е вечен.

Нещата потръгнаха въпреки бъркотията с имената. Открай време викаха на майката на Ричард Маг, а на жена му — Пег: и двете умалителни от Маргарет. Истината беше, че ако не се броят ония чешити, отцепниците протестанти, които си кръщаваха мъжките отрочета с някакви нечувани имена от рода на Кранфийлд и Уансайфъръс, кажи-речи, всеки англичанин се казваше Джон, Уилям, Хенри, Ричард, Джеймс или Томас, докато пък за англичанките като че не съществуваха други имена освен Ан, Катерин, Маргарет, Елизабет или Мери. Това бе един от малкото обичаи, към който се придържаха всички — и бедни, и богати.