САКАТИЯТ БОГ

– Не. Що, трябва ли?

– Ами, в смисъл смята, че ще можем да я минем, нали?

Тар сви рамене.

– Предполагам.

– Не може да изпълни оная мисия, ако не го направим.

– Точно така, сапьор.

– Казва ли нещо за всичко това, за пиенето на собствената ни пикня?

Тар се намръщи, но Корик заговори:

– Естествено, Кътъл. Всичко е в оная негова Драконова колода. Нова карта. Пияч на пикня, Върховен дом.

– Върховен дом какво? – попита Смайлс.

Корик само се ухили, а после вдигна очи към Кътъл и усмивката му стана студена.

– Картата е с твоето лице, Кътъл, голямо като на живо.

Кътъл изгледа полукръвния с ритуалните татуировки, нашарили тялото му с някакви йероглифи на езика на сетите, които Корик сигурно разбираше едва наполовина. Тъпите му мокасини. Изведнъж нещо прегради погледа му и тъмните, измамно спокойни очи на Тар се впиха в неговите.

– Просто го остави – измърмори му тихо сержантът.

– Помисли си, че ще направя нещо ли?

– Кътъл…

– Помисли, че ще му пробия още няколко задника ли? Ще му натикам последната си острилка и после ще го метна във фургона? Нещо такова ли си помисли, сержант?

Корик зад Тар изсумтя.

– Качвай си торбата на фургона, Кътъл – отсече Тар.

– Слушам, сержант.

– Останалите, вдигай багажа и се приготви – нощта ни зове и каквото е там.

– Продавам си пикнята – рече Смайлс.

– Да бе – изсумтя Корик. – Срещу теглото й в злато. Само че няма да иде на фургона, Смайлс. Трябва да запазим дъното чисто за цялата плячка, която ще спечелим. Така че ще трябва да си я носиш. – Нахлузи едната мокасина и дръпна каишките. Те се откъснаха в ръцете му и той изруга.

Кътъл хвърли торбата си във фургона и се отдръпна встрани. Коураб го последва, а другите се наредиха след него, Корик последен на опашката с две развързани мокасини. Сапьорът се обърна, подмина ефрейтора, Ботъл и Смайлс, а после юмрукът му се стрелна и шибна Корик в слепоочието. Пукотът бе толкова силен, че воловете се сепнаха. Полукръвният тупна тежко на земята и повече не мръдна.

– Добре де – изръмжа Тар, – сега като дойде ред да се биеш с тоя войник до тебе, как ще разчиташ на него?

– Това, което направих току-що, е без значение – отвърна Кътъл. – На него вече изобщо няма да разчитам. Той се размрънка още в окопа – пред самия Фидлър. И оттогава е увесил нос. Външно може да показваш кураж колкото искаш, но ако отвътре си се скапал, не струваш и едно говно, сержант. – Спря и огледа дясната си ръка. – Ще ида да потърся резач, сержант. Счупих му главата на тоя шибаняк.

– Тъпанар такъв… хайде върви, махай ми се от очите. Коураб, Ботъл, вдигнете Корик на фургона. Чакай. Жив ли е поне? Добре, във фургона. Май няма да се събуди, докато не свърши походът тая нощ.

– Проклетият му късмет – измърмори Смайлс.

Проехтяха рогове. Ловците на кости се раздвижиха, вляха се в дълга колона и маршът започна. Ботъл се шмугна зад Коураб, Смайлс бе от лявата му страна. На три крачки зад тях вървеше Шортноус. Походната торба на Ботъл бе лека – повечето му багаж бе отишъл в резервите, а като във всички армии по света, не съществуваше такова нещо като свръхрезерви, поне доколкото ставаше дума за полезен багаж. „Безполезен, виж, това е друга работа. Ако бяхме в Малаз или в Седемте града, щяхме да имаме много. Пера и никакво мастило, ремъци и никакви шила и игли, фитили и никакъв восък – все пак нямаше ли да е хубаво да сме в Малаз? О, я стига, Ботъл. Нещата са достатъчно зле и без да влагаш безсмислена носталгия.“ Все едно, беше загубил повечето си полезен багаж. Само за да открие, че всъщност изобщо не му трябва.

Глиненото шише се въртеше в увисналата на бедрото му мрежа и се люшкаше при всяка стъпка. „Добре, за мен поне беше логично. Винаги бих могъл да помоля… Не знам. Флашуит? Или… богове на бездната, Мейсан Джилани! Сигурен съм, че тя би…“

– Ела тука до мен, Ботъл.

– Сержант?

– Фид нареди да ти задам няколко въпроса.

– Вече обсъдихме каквото помня…

– Не онова. Древна история, Ботъл. Та коя беше онази битка? Все едно. Задръж малко по-назад, Коураб. Не, още си ефрейтор. Спокойно. Просто трябва да си поприказвам малко с Ботъл тука – той е нашият отдельонен маг, нали?

– Ще съм точно зад вас, сержант.

– Благодаря, ефрейтор. Не мога да ти опиша колко успокоително ми действа дъхът ти на врата ми.

– Още не съм пил пикня, сержант.

Докато го подминаваше, Ботъл го изгледа навъсено.

– Коураб, защо напоследък говориш като по-тъпия брат на Кътъл?

– Аз съм морски пехотинец, войник, това съм, и ние морските говорим така. Та както казва сержантът, коя битка беше онази? Древна история. Бием се с някого? Кога? Такива неща, схващаш ли?

– Най-добрите морски пехотинци, Коураб, си държат скапания език зад зъбите – изръмжа Тар.

Коураб стисна многозначително уста.

– Ефрейтор Коураб?

– Извинявам се. Така ли, сержант?

– Идеално.

Ботъл видя Балм и отделението му десетина крачки напред. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. „Това ли е? Само това ли остана от тях?“

– Никакви лабиринти наоколо, а?

– Сержант? А, да. Нищо. Та тия въпроси на Фид?

– Значи е съвсем умряло.

– Да. Като изсмукана кост.

– Което значи, че никой не може да ни намери тук – продължи Тар. – Нали?