САКАТИЯТ БОГ

Ботъл примига и се почеса по брадичката. По ноктите му останаха люспи изгоряла кожа и нещо, което приличаше на кристали сол. Погледна ги намръщено.

– Ами, да, предполагам. Освен ако нямат очи, разбира се. Или криле.

Кимна нагоре.

Дъхът леко изсвири от ноздрите на Тар.

– А за това трябва да са тук. Но тази пустиня уж трябваше да е непроходима. Никой с капка ум в главата няма да се опита да я прекоси. Това е гледната точка, нали?

„Гледна точка? Не е мнение, Тар. Това е факт. Никой с малко ум в главата не би се опитал да я прекоси.“

– Има ли някой конкретен, който може да се опитва да ни намери, сержант?

Тар поклати глава.

– Капитанът е тоя с Колодата, не съм аз.

– Но ония карти ще са студени тук. Безжизнени. Тъй че говорехме за гледането му преди да навлезем тук. Приближаваше ли се някой, сержант?

– Няма смисъл да питаш мен за това, Ботъл.

– Слушай, това е нелепо. Ако Фидлър иска да ме пита за разни неща, може просто да ни дочака и да го направи. Така и аз ще мога да го попитам разни неща.

– Дали са слепи, Ботъл. Това искаше да разбере Фид. Не ние. Те.

„Те.“

– Да. Гледат и нищо не виждат.

Тар изсумтя.

– Добре.

– Сержант… можеш ли да си спомниш кой ни измисли името? Ловците на кости?

– Може да е била самата адюнкта. Първия път, когато го чух, беше от нея. Мисля.

„Но това е невъзможно. Ейрън. Не е могла да го знае. Не и тогава.“

– Защо, Ботъл?

– Нищо, просто се чудех. Това ли е? Може ли да се сменим пак с ефрейтора?

– Още един въпрос. Жив ли е Бързия Бен?

– Вече казах на Фид…

– Този въпрос не е негов, Ботъл. Мой е.

– Не знам. И казах същото на Фид. Не ги разбирам ония хора.

– Кои хора?

– Подпалвачите на мостове. Ония. Мъртвия Хедж, Бързия Бен – дори самия Фидлър. Не са като нас. Като теб и мен, сержант, или Коураб отзад. Не искай да обяснявам какво имам предвид. Работата е, че не мога да ги проумея, да ги разгадая. Понякога все едно, че са… не знам… Призраци. Мушкаш и минаваш през тях. Друг път са като планина, толкова голяма, че самото слънце не може да се изкатери над тях. Не знам, това ми е отговорът.

Тар го изгледа с присвити очи.

– Казваш всичко това за капитана?

– Не знам дали Бързия Бен е мъртъв, или жив, сержант, но ако трябва да се обзаложа, хм, мога да се сетя за няколкостотин Ловци на кости, които с радост биха заложили срещу мен – повече от няколкостотин всъщност. Но ако трябва да направя същия залог за Хедж или Фидлър… – Ботъл поклати глава, плесна се по врата и размаза нещо хапещо.

– Обзалагаш се, че е мъртъв?

– Не, обзалагам се, че е жив. И за нещо повече се обзалагам. Обзалагам се, че все още е в играта.

Сержантът изведнъж се ухили.

– Страхотно е, че се върна, маг.

– Не бързай толкова, Тар – сержант, исках да кажа. Не забравяй, не го видях там накрая. А според това, което чух, е било гадно.

– Възможно най-гадното.

– Тъй че… за това не правя залози.

– Гуглата знае какво изобщо е видял Фид у теб, войник. Хайде, махай ми се от очите.

След като си размениха местата в редицата с Коураб, Кътъл заговори от лявата му страна:

– Слушай…

– За кого, в името на Гуглата, ме взимате напоследък, за самия Фишер ли?

– Какво? Не. Нещо, което каза Корик…

– Кое нещо? Онова за Пияча на пикня? Фид не си прави сам картите, Кътъл. Не е от ония шарлатани с Колодата. Тъй че…

– За плячката, войник. Онова нещо за плячката.

– Мисля, че беше сарказъм.

Вдясно от него Смайлс изсумтя, но не се обади.

– Точно така е – каза Кътъл. – Значи, всъщност Дасем Ълтър сложи край на всичко това с плячкосването… Ние завоювахме, не правехме набези. Когато окупираш град, е лоша практика да плячкосваш и изнасилваш гражданите. Дразни ги и докато се усетиш, започват да убиват войниците ти от окупационния гарнизон по време на нощния патрул. Тъй че все едно, не го правехме, но дори тогава все пак имахме шанс да забогатеем. Всяка рота си имаше писар и всичко се разпределяше. Събрани оръжия и броня. Коне и така нататък. Спечелването на битка означаваше бонуси.

– Всичко това добре, Кътъл – съгласи се Ботъл. – Но ние тука си имаме храмово съкровище. Ведомостите за заплати още се поддържат. Фактът, сапьор, е, че сме се вмирисали от богатство.

– Стига да доживеем да го вземем.

– Винаги е така. Не те разбирам.

Малките очи на сапьора лъснаха в тъмното.

– Кажи ми – изръмжа той, – даваш ли гъза на една нахта за това? А, Ботъл?

Той помисли. Четири, пет, седем крачки.

– Не. Но пък никога не ме е интересувало много. Не съм тук заради богатство.

– Ти си млад, да. Приключението те влече. Но виждаш ли, стигаш до определена възраст, видял си вече достатъчно и почваш да мислиш за живот, когато си приключил с всичко това. Почваш да си мислиш за някоя хубава къщичка или, да речем, за прилична стая над някоя свястна кръчма. Да, знаеш, че сигурно никога няма да стане, но все едно, мечтаеш си за това. И там отива цялата пара.

– И?

Гласът му стана по-тих.

– Ботъл, вече не мисля за повече от следващата седмица. Не съм мислил за заплатата си от месеци. Чуваш ли ме? Никаква къща, никаква кръчма. Никаква хубава рибарска лодка или, боговете да не дават, градина. Нищо такова.

– Защото сме живи мъртъвци, нали?