САКАТИЯТ БОГ

Блистиг изгледа с яд Шелемаса и изпълнените му с омраза очи се впиха в конете на хундрилите. Усети как кипва гневът му. „Кучка – виж какво ни причиняваш заради някаква война, която дори не искаме.“

– Просто ги избийте – заповяда й той.

Младата жена поклати глава. Лицето му пламна.

– Не можем да хабим вода за коне!

– Не хабим, Юмрук.

– В смисъл?

– Конете получават водата, отредена за нас – каза Шелемаса. – А ние пием от конете.

Той се стъписа и я изгледа невярващо.

– Пиете пикнята им?

– Не, Юмрук, пием кръвта им.

– Богове на бездната! – „Не е чудно, че всички изглеждате полумъртви.“ Извърна очи. „Кажи истината, Блистиг. Само това ти остана.“ – Получихте си конния щурм, хундрили – каза й, загледан в минаващите покрай тях тежки – запътени в грешната посока. – Друг няма да има, тъй че какъв е смисълът?

Погледна я и видя, че е пребледняла. „Истината. Никой не е длъжен да я харесва.“

– Дошло е време за сурови думи – заговори той. – Вие сте свършили. Загубихте бойния си водач и вместо него си имате една старица, бременна при това. Воините, които са ви останали, не могат да подплашат и едно семейство берачи на малини. Адюнктата ви позволи да тръгнете с нея от жалост – не разбирате ли това?

– Стига – прекъсна го друг глас.

Обърна се, видя застаналата зад него Ханават и изръмжа:

– Радвам се, че чу всичко това. Трябваше да се каже. Избийте проклетите си коне. Безполезни са.

Тя го изгледа мрачно.

– Юмрук Блистиг, докато вие се криехте зад драгоценните стени на Ейрън, воините на Уик от Седма армия водиха битка в една долина и в тази битка предприеха щурм нагоре към вражеска стена. Спечелиха тази битка, когато изглеждаше, че ще я загубят. Но как? Ще ви кажа. Шаманите им бяха избрали един кон и със сълзи в очите се храниха с духа му, а когато свършиха, конят беше мъртъв. Но невъзможното бе постигнато, защото Колтейн не очакваше нищо по-малко от тях.

– Криел съм се зад шибаната стена, така ли? Аз бях гарнизонният командир! Къде другаде да бъда?

– Адюнктата ни помоли да опазим конете си и точно това ще направим, Юмрук, защото тя не очаква нищо по-малко от нас. Ако трябва да възразите, поднесете възраженията си на адюнктата. Колкото до вас, тъй като не сте Юмрукът, командващ хундрилите, заявявам ви, че повече не сте желан тук.

– Чудесно. Продължавайте тогава, задавете се с тази кръв. Дойдох от загриженост, а в отговор вие само ме оскърбявате.

– Знам причините, които се крият зад думите ви, Юмрук Блистиг – отвърна Ханават невъзмутимо.

Той срещна погледа й, без да трепне. Сви рамене и измърмори:

– Думи на курва.

После се обърна и си тръгна.

След като Юмрукът се отдалечи, Шелемаса издиша разтреперано и пристъпи към Ханават.

– Майко?

Тя поклати глава.

– Добре съм, Шелемаса. Жадната треска е поразила Юмрук Блистиг. Това е.

– Той каза, че сме свършили. Няма да бъда съжалявана! От никого! Хундрилите…

– Адюнктата вярва, че все още струваме нещо, аз също. Хайде да се погрижим за животните. Имаме ли достатъчно фураж?

Шелемаса се овладя и кимна.

– Дори повече, отколкото ни трябва.

– Добре. А водата?

Шелемаса потръпна.

Ханават въздъхна, изви гръб и простена.

– Твърде стара съм, за да мисля за нея като майка. И все пак го правя. Все още дишаме, Шелемаса. И все още можем да ходим. Засега би трябвало да е достатъчно.

Шелемаса пристъпи към нея – толкова близо, колкото можа да си позволи.

– Ти си родила деца. Любила си мъж…

– Много мъже, честно казано.

– Мислех, че един ден ще мога да кажа същото за себе си. Мислех, че ще мога да погледна назад, и да съм доволна.

– Не заслужаваш да умреш, Шелемаса. И няма да умреш. Ще направим каквото трябва. Ще преживеем това… – Замълча, а Шелемаса вдигна очи и видя, че се е загледала към лагера на хундрилите. Проследи погледа й.

Гал идваше, а до него стоеше Джастара, вдовицата на най-големия му син. Шелемаса пристъпи пред Ханават и изсъска:

– Боен водач, колко пъти още ще я нараняваш?

Воинът сякаш се бе състарил с десетина години, откакто го беше видяла за последен път, но това не охлади гнева й. А в нежеланието му да я погледне в очите видя само страх.

– Отиваме при синовете си тази нощ – отвърна той. – Кажи й това. Не исках да я нараня. Тази нощ или следващата. Скоро.

– Скоро – повтори мрачно Джастара. – И аз отново ще видя мъжа си. Ще вървя до него…

Лицето на Шелемаса се изкриви от отвращение.

– След като спа с баща му? Ще го направиш ли, Джастара? Тук ли е неговият дух? Вижда ли те? Знае ли какво си направила? И въпреки всичко си казваш, че ще вървиш отново до него – ти си луда! – Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя се обърна. – Ханават… не…

– Винаги бързаш да ме защитиш, Шелемаса, и за това съм ти благодарна. Но сега ще говоря с мъжа си.

Джастара бе отстъпила при думите на Шелемаса и след миг побягна назад през тълпата, която вече се беше струпала. Няколко старици се обърнаха да я ударят, когато профуча покрай тях, а десетина млади, струпани наблизо, се изсмяха, едно момиче посегна за камък…

– Спри, съгледвач!

Момичето замръзна, чуло вика.