САКАТИЯТ БОГ

Капитан Фидлър влизаше в лагера на хундрилите, за да вземе съгледвачите си. Хвърли поглед към Гал, Ханават и Шелемаса и за миг сякаш бе готов да ги подмине и да продължи към подчинените си, но после се обърна и се приближи.

– Моите уважения, Майко Ханават, но нямаме време за всички тези дивотии. Цялата ви история е това – куп приказки, които непрекъснато влачите със себе си, където и да идете. Боен водач Гал, цялата тази обреченост, за която дрънкаш, е само хабене на дъх. Не сме слепи. Никой от нас. Единственият въпрос, с който трябва да се справиш сега, е как ще посрещнеш края? Като воин или на проклетите си от Гуглата колене? – Без да обръща внимание на тълпата, Фидлър тръгна отново към бойците си. – Тази нощ сме върха на копието, съгледвачи. Взимайте копията и да тръгваме. Колоната е готова за марш.

Шелемаса се загледа след малазанеца, повел младите.

Ханават се изсмя тихо.

– „Моите уважения.“ А след това ни зашлеви през лицата.

– Майко…

– Не, той е прав, Шелемаса. Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя. Е, тази нощ мисля да стъпвам леко – в края на краищата какво ми е останало да губя?

„Детето си.“

Ханават сякаш разчете мисълта й. Пресегна се и я погали по бузата.

– Аз ще умра първа – прошепна й. – А детето в мен ще ме последва бързо. Щом трябва да е така, значи трябва да го приема. Като всички нас. – Обърна се към съпруга си. – Но не на колене. Ние сме хундрили. Изгорените сълзи.

– Ако не бях ни повел към Ейрън – каза Гал, – децата ни все още щяха да са живи. Аз убих децата ни, Ханават – имам нужда от омразата ти.

– Знам, съпруже.

Шелемаса ясно видя настойчивата нужда в зачервените очи на Гал. Но жена му не предложи нищо повече.

Той опита отново.

– Жено, Изгорените сълзи умряха в Щурма.

Ханават само поклати глава, а след това хвана ръката на Шелемаса и я поведе в лагера. Време беше да тръгват. Трябваше да се погрижат за конете. Шелемаса се озърна плахо назад и видя останалия сам Гал, покрил лицето си с ръце.

– В скръбта си – промълви Ханават – някои са готови на всичко, за да избягат от онова, от което не можеш избяга. Шелемаса, трябва да идеш при Джастара. Трябва да вземеш думите си обратно.

– Няма.

– Не е твоя работа да съдиш – и въпреки това колко често тези, които нямат правото да съдят, го правят първи, и то с такъв плам и злост! Поговори с нея, Шелемаса. Помогни й да намери малко мир.

– Но как, след като дори само мисълта за нея ме изпълва с отвращение?

– Не казах, че ще е лесно, дъще.

– Ще помисля.

– Добре. Просто не чакай дълго.

Армията се надигна и се раздвижи като звяр, затънал в тинята, последен уморен тласък напред, докато бремето го повлича надолу. Фургоните залитнаха зад теглещите екипи, след като хората се впрегнаха в яремите и изпънаха въжетата. Десетки палатки останаха вдигнати до пръснатите незагаснали огнища и мръсни дрехи, проснати по земята като стъпкани знамена.

Мухи забръмчаха на гъсти облаци и се спуснаха над изгърбените смълчани войници, а високо горе Нефритените странници бяха по-ярки от най-ярката лунна светлина, дотолкова, че Лостара Юил можеше да види всеки детайл по боядисаните щитове на редовните – носеха ги, за да си опазят гърбовете от мухите. Злокобно зеленикавата светлина очертаваше изпити набръчкани лица и придаваше призрачен вид на пустинята. Рояци пеперуди кръжаха над колоната като буреносни облаци.

Лостара стоеше с Хенар Вигълф и гледаше как адюнктата придърпа наметалото си и вдигна качулката. Беше повела лично авангарда, на пет-шест крачки пред всички останали освен тридесетината хундрилски младежи и девойки на капитан Фидлър, развърнати на стотина крачки напред – съгледвачи, които нямаше какво да разузнават. Очите на Лостара не се откъсваха от адюнктата.

– В Блуроуз – заговори Хенар – има един празник на Чернокрилия господар, веднъж на всеки десет години, в най-дългата нощ на зимата. Върховната жрица се загръща в черно и води процесията през града.

– Чернокрилият господар е вашият бог?

– Неофициално и под подозрителния поглед на ледериите. Силно отричан всъщност, но тази процесия е едно от малкото неща, които не забраниха.

– Празнували сте най-дългата нощ на годината?

– Не точно. Не така, както биха го правили селяци всяка зима, за да отпразнуват идването на сеитбения сезон – твърде малко ферми има около Блуроуз. Ние сме предимно морски народ. Предназначен е да призове бога ни, предполагам. Не разбирам много от тези неща. Пък и беше веднъж на десет години, както казах.

Лостара изчака. Хенар не беше от приказливите – слава на Гуглата, – но когато заговореше, винаги имаше да каже нещо полезно.

– Закачулена, тя вървеше по затихналите улици, следвана от хиляди също толкова неми, надолу до брега. Заставаше точно до прибоя. Един послушник идваше до нея, понесъл фенер, и тя го взимаше в едната си ръка. И в мига, в който се пробудеше зората, хвърляше фенера във водата и светлината изгасваше.

– Любопитен ритуал. Слънцето вместо фенера значи. Звучи сякаш сте почитали по-скоро идването на деня, отколкото нещо друго.