САКАТИЯТ БОГ

– Знам – прекъсна го той и огледа осеяното с трупове бойно поле. Сержантът, едър и изгърбен – с малко теблорска кръв в него, – проследи погледа му и изпръхтя.

– Лошо ни удариха този път, ваше височество. Хрътките размазаха центъра и десния фланг. Един от зверовете стигна до ранените, преди Пули да го прогони назад. Но загубите ни, сър. Нараниха ни лошо. Найт, Ейсган, Трапъл, Пити…

Йедан го погледна мрачно.

– Пити?

Келоуз посочи с пръст, отрязан малко под ставата.

– Там.

Тяло, отпуснато в ръцете на плачещ войник. Бревити бе коленичила наблизо, навела глава.

– Погрижи се за каквото трябва да се направи, сержант. Ранени. Оръжия.

– Да, ваше височество… мм, принце?

– Какво?

– Аз май съм последният.

– Последният?

– От първоначалния ви отряд, сър. Бреговият патрул.

Йедан усети как нещо изпука в устата му. Потръпна, наведе се и изплю.

– Мамка му, счупих си зъб. – Вдигна очи и изгледа Келоуз. – Искам те в резерв.

– Сър?

– За когато най-много ще ми потрябваш, сержант. За когато ще се наложи да си до мен. Дотогава ще останеш извън боя.

– Сър…

– Но щом те призова, гледай да си готов.

Мъжът отдаде чест и се отдалечи.

– Последният ми – прошепна Йедан.

Присви очи към Бревити. „Ако не ме гледаха всички, щях да дойда при теб, Бревити. Щях да те прегърна. Щях да споделя скръбта ти. Заслужила си поне това. И двамата сме го заслужили. Но не мога да покажа никаква слабост.“

Поколеба се. Езикът му обходи счупения зъб и той усети вкуса на кръвта.

– Мамка му.

Бревити вдигна глава, щом сянката падна над нея.

– Принце.

Понечи да стане, но Йедан се пресегна и тежестта на ръката му я натисна надолу.

Зачака да заговори. Но той не каза нищо, макар че очите му се бяха спрели на Пити и войниците, струпани около падналата жена. Тя проследи погледа му.

Вдигнаха я толкова нежно, че си помисли, че сърцето й ще се пръсне.

– Не е лесно да си спечелиш това – промълви Йедан.

Апарал Фордж видя как частите, вдигнали стан по околните хълмове, бавно се раздвижиха, видя как войниците започнаха да се събират. „Това ще е истинският щурм значи. Ще хвърлим елита си през портала. Легиони на Светлината. Лорд Кадагар Фант, защо чака толкова дълго?“

„Ако бяха нападнали в самото начало, шейките вече щяха да са паднали. Направи първата си захапка най-дълбока. Всеки командир знае това. Но ти не искаше да слушаш. Искаше първо народът ти да пусне кръв, да превърнеш своята кауза в негова.“

„Но не стана. Бият се, защото не им даваш никакъв избор. Чистачите на гърнета избърсват ръцете си, а колелото забавя и спира. Тъкачите заключват становете си. Дърворезбарите оставят сечивата си. Кърпачите на пътища, свещарите, продавачите на пойни птици и търговците на дрога – всички оставят настрана нещата, които искат да правят, за да водят тази твоя война.“

„Всичко спира и за толкова много вече никога няма да започне отново.“

„Разкъса хълбока на своя народ и остави зейнала рана – рана като онази преди нашето време. И ние изтичаме през нея като кръв. Изливаме се и се съсирваме от другата страна.“

Всички соултейкън вече се бяха превъплътили. Знаеха какво трябва да се направи. И докато редиците се строяваха, Апарал видя как братята и сестрите му заемат позиция, всеки и всяка пред своя елит войници.

„Но ни очаква легион Хуст. Убийци на Хрътки и Дракони, с целия безумен смях на войната.“

„Тази следваща битка. Тя ще е последната ни.“

Вдигна очи към бойниците, но Кадагар го нямаше там. А от войниците си, поемащи си дъх около него, от ранените си и обезверени съграждани, Апарал чуваше едни и същи думи.

– Той идва… Нашият господар ще ни поведе.

„Нашият господар. Нашата парцалена кукла.“

– Вода, ваше величество. Пийте.

Едва намери сили да отпие от меха. Като дъжд в пустиня, водата потече в раздраната й уста. Разкъсаните тъкани защипаха и гърлото й се отвори облекчено.

– Какво става? Къде съм?

– Вещиците и брат ви, кралице, убиха Хрътките.

„Хрътки.“

„Кой ден е този? В свят без дни кой ден е това?“

– Те са малки момиченца вече – каза спътничката й.

Ян Товис примига. Познат глас.

– Брат ти?

Жената извърна очи.

– Съжалявам.

Жената поклати глава.

– Скоро ще ги видя, кралице. Това чакам вече.

– Не мисли така…

– Простете, ваше величество. Грижих се за тях през целия си живот, но срещу това не стигнах. Не успях.

Ян Товис се взря в безизразното й лице, в пресъхналите очи. „Вече е свършила.“

– Те те чакат на Брега.

Вяла полуусмивка пробяга по устните на младата жена.

– Така казваме над нашите мъртви, да. Помня.

„Над нашите мъртви.“

– Кажи на вещиците. Ако още веднъж ми направят това – ако още веднъж ме използват така, – ще ги убия.

Жената потръпна.

– Приличат на десетгодишни, ваше величество.

– Но не са. Те са две старици, вкиснати, пълни с горчилка и омерзение към света. Хайде, предай им предупреждението ми, войник.

Младата жена кимна мълчаливо и се изправи.

Ян Товис отпусна глава и пясъкът остърга тила й. „Празно небе. Сънища за тъмнина. Ако бях коленичила на Брега, нямаше да ме докоснат. Но те ме наказаха.“

– Но ако не бяха – промълви тя, – Хрътките щяха да убият стотици повече. Кой от нас е вкиснат тогава? Кой е пълен с горчилка и омерзение към света?