САКАТИЯТ БОГ

– Ще престанеш да говориш лошо за него – заговори му тихо. – Не винаги се разбирахме. Често се карахме. Но Синът на Тъмата беше почтен и доблестен мъж. Никога повече няма да ти позволя да го хулиш. Той е мъртъв, а гласът ти продължава да живее като грака на страхлива врана, Ерастас. Никога не си могъл да се мериш с него и дори в смъртта си той се издига по-висок от теб във всичките ти превъплъщения. Мислиш ли, че не чувам негодуванието ти? Завистта ти? Отвращава ме.

Секул Лат усети струйката сила от Ерастас, щом Древният бог привлече да се изцери. Изправи се бавно, без да ги погледне, и тръгна отново.

След миг Секул пое след Блудния. Килмандарос ги последва и заговори високо, за да я чуят и двамата:

– Рейк веднъж ми каза, че Драконъс бил мъж с голяма доблест. Преди измяната. Преди неговия ден на ярост. Вярвам му.

Секул се обърна и погледна майка си.

– Вярваш, че ще остави дракона Отатарал на Тиам. Че ще те издири, но не за да разчистите стари сметки, а за това, което направи тук. Да те накаже за това, че я освободи.

– Да ме накаже ли? – Тя оголи бивни. – Ще ме издири, за да ме убие, синко. И съм уплашена.

Признанието вледени жилите на Секул. „Майко?!“

– Изобщо не трябваше да правим това – прошепна той.

– Късно е за хленч – промълви тя в отговор.

– Още по-далече ли? – попита Ерастас.

Килмандарос погледна назад и каза само:

– Още.

Драконът направи два кръга над него, преди да се спусне към хълмистата тундра на двеста крачки напред. Докато се приближаваше, Тюлас Остригания видя как го наблюдава настръхнал. Люспи като ледени плочи, млечнобели и прозрачни на места, ослепително бели там, където слънчевата светлина падаше пряко. Очи, червени като кръв. А после се преобрази.

Тюлас продължи уверено напред, но на десетина крачки спря притеснен.

– Меч Хуст ли носиш, Силхас Руин? Не е в стила ти.

Оръжието стенеше, усетило близостта на същество с кръвта на Елейнт. „Не владелецът му, а друг.“ Силхас Руин го гледаше мрачно.

– Изглежда, си избегнал сделката им, защото имаше сделка, нали? Между моя брат и Господаря на убитите. Трябва да е имало.

– Мисля, че си прав.

– Владението на Гуглата ли бе затворът ти, принце, или Драгнипур?

Тюлас изправи рамене и кривна глава.

– Отказваш да ме назовеш с подобаващата титла.

– Никакъв трон не виждам, Тюлас Остригания. „Принц“ не е ли почетна титла? Би ли предпочел претендент?

– Ако не бях все още обвързан – за вечни времена, боя се – към това състояние на нетленност, Силхас Руин, можеше да се обидя от думите ти.

– Ако желаеш, все още можем да кръстосаме мечове, оплюто със сперма изчадие на мрака.

Тюлас обмисли предложението.

– Завръщането ти на този свят, Силхас, ме води до неизбежното заключение, че Азатът все пак може да сере.

– Тюлас – отвърна Силхас Руин, след като се приближи, – помниш ли нощта с курвите?

– Да.

– Такъв гнил урод си сега, че едва ли и кралска хазна би могла да плати услугите им.

– Доколкото помня, те си връзваха парцал на очите, преди да легнат с тебе. Какво врещяха? О, да. „Тоя има очи на бял плъх!“ Или нещо в същия дух.

Застанаха един срещу друг.

– Тюлас, дали една усмивка ще пропука това, което е останало от лицето ти?

– Вероятно, стари ми друже, но знай, че се усмихвам – в сърцето си.

Дивашката им прегръдка бе пълна със спомени, уж завинаги забравени, за приятелство, което мислеха за отдавна изгубено.

– Срещу това дори и Качулатия не може да се опълчи – прошепна Силхас.

Най-сетне се пуснаха.

– Не плачи за мен – каза Тюлас Остригания.

Силхас махна с ръка.

– Неочаквана радост. Но… жалко за онази война.

– Войната, в която двамата дадохме всичко от себе си, за да се убием един друг ли? Да, лоши времена бяха. Попаднахме във въртопи, приятелю, твърде силни, за да можем да се измъкнем.

– В деня, в който Емурлан се разби, се разби и сърцето ми. За тебе, Тюлас. За… всичко, което изгубихме тогава.

– Знаеш ли, аз дори не помня собствената си смърт. Доколкото знам, като нищо може да е била от твоята ръка.

Силхас Руин поклати глава.

– Не беше. Ти се изгуби в разбиването, тъй че дори не знам какво се случи с теб. Аз… търсих те известно време.

– Както и аз щях да направя за теб.

– Но Скара…

– Проклятие на Елейнт.

Силхас кимна.

– Твърде лесно. Твърде лесно за приемане.

– Но не и ти. Не и аз.

– Радвам се да чуя това от теб. Старвалд Демелайн…

– Знам. Зовът на Бурята ще е коварен.

– Заедно можем да му устоим.

– Усмивката в душата ми расте. Най-сетне сърдечният ми блян – ще воюваме рамо до рамо, Силхас Руин.

– И първият, който падне…

– Другият ще пази.

– Тюлас?

– Да?

– Той видя скръбта ми. Тръгна с мен в диренето ми.

Тюлас Остригания извърна лице, без да каже нищо.

– Тюлас, Аномандър…

– Не, приятелю. Още не. Аз… не съм готов все още да мисля за него. Съжалявам.

Силхас Руин въздъхна. Вдигна ръка към лицето си, извърна очи и кимна.

– Както желаеш. Все едно, вече няма значение. Вече е все едно. Той е мъртъв.

– Знам. – Тюлас се пресегна и го стисна за рамото. – И повече от всякога, не е все едно. Ако не говорим за загубата ти – известно време, – това не означава, че съм безчувствен за скръбта ти. Разбери ме, моля те.